— Жервез? Къде сте? Добре ли сте?
Той не се обади.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Тишината не продължи дълго. Камъните продължаваха да падат, вече по-близо до нея. Пред ужасената Арабела все нови и нови големи камъни се къртеха от древния зид и се търкаляха по пода. Те препречваха пътя към вратата и вдигаха във въздуха кълба задушлив прах.
Арабела изпищя, понечи да отстъпи и падна назад. Закашля се от праха. Задушаваше се, а очите й горяха от прахоляка, който се кълбеше покрай нея. Свещта й премигна заплашително, но тя побърза да я прикрие и успя да спаси скъпоценния пламък. Един камък я удари по рамото и тя изпищя повече от изненада, отколкото от болка. Притича в ъгъла на килията и се сви до стената, притиснала колене към гърдите си.
Стената зад нея се разтресе. Арабела се напрегна в очакване на неизбежната болка. Краят сигурно беше само на няколко мига от нея. Сама си бе докарала тази беда на главата. Глупачка! А, Джъстин? Не искаше да изоставя Джъстин. Мили Боже, та тя беше само на осемнайсет години! Не й се умираше. Изхлипа, а сълзите замрежиха очите й. После изведнъж се сепна. Глупачка, сто пъти глупачка. Заповяда си да се стегне. Вдигна по-високо свещта. На слабата й светлина видя как далечната стена на килията бавно се накланя и камъните от зида започват да се търкалят по пода към нея. Стисна очи, за да се предпази от праха, и притисна лице към стената.
Дъбовите греди над главата й простенаха за последен път и замлъкнаха. Арабела вдигна глава и за миг се учуди, че все още е жива. Отново вдигна свещта над главата си. Преглътна надигналото се в гърлото й ридание. Да, беше жива, но погребана сред каменните отломки.
Изправи се на крака и извика:
— Жервез? Жервез, добре ли сте? Къде сте?
Изминаха няколко дълги, мъчителни секунди, преди да чуе гласа му иззад срутената стена, приглушен от дебелата купчина камъни, която ги разделяше:
— Арабела? Вие ли сте? Слава Богу, че сте жива? В безопасност ли сте?
В безопасност ли? Да не би да се беше побъркал? Все пак се почувства по-добре, като чу гласа му.
— Да, добре съм. Има много паднали камъни и е прашно, но ми няма нищо.
Този път гласът му прозвуча по-ясно и по-уверено:
— Не се безпокойте, Арабела. Коридорът изглежда непокътнат. Ще отида да извикам помощ. Кълна се, няма да се бавя. Запазете смелост. Скоро ще се върна.
Жервез щеше да извика Джъстин. Слава Богу, че коридорът не се бе срутил. Помисли си за съпруга си и се успокои. Трябваше да бъде търпелива. Прекара длан по челото си и на мъждукащата светлина на свещта видя кръв по ръката си. Странно, защото не беше усетила никаква болка. Сигурно някой падащ камък я бе ударил по главата. Добре, че я бе ударил по главата, а не по носа. Арабела се разсмя на себе си. Така беше по-добре. Скоро Джъстин ще дойде. Всичко ще бъде наред.
Минутите се точеха безкрайно. Арабела пропълзя към средата на тясната килия. Пясъчният под беше обсипан с назъбени камъни, които се впиваха и режеха дланите и коленете й. Внимателно разчисти малко място от отломките и седна. После вдигна свещта и се огледа. Вратата сякаш бе избълвала тонове камъни. Само в горната й част се виждаше малко свободно място. Спомни си звука на падащата стена и внимателно погледна в тази посока.
Арабела изпищя пронизително. Насред нападалите камъни стърчеше ръка на скелет. Костеливите пръсти почти докосваха полата й. Сякаш самата смърт протягаше ръка към нея от ада. Отдръпна се колкото можа и с мъка потисна нов писък.
Насили се да отвори очи и пак погледна към гротескно изкривените пръсти. Вдигна бавно свещта и след кратка борба със самата себе си погледна към кухината, която се бе отворила зад срутената стена. Костеливата ръка беше прикрепена към останалата част от човешки скелет. Скелетът лежеше на една страна с гръб към нея, но главата беше обърната почти назад. Празните кухини на орбитите се взираха в нея, но нямаше очи, които да я видят. В зиналата уста грозно стърчаха изпочупени зъби. Лъскавият череп беше увенчан от бяла перука.
Арабела потрепери и настръхна. Останките на някой умрял монах щяха да са по-малко плашещи. Почувства полъха на страховит мраз. Сякаш безформената сянка на смъртта беше легнала над нея.
За да докаже сама на себе си, че не е страхливец, Арабела се протегна и докосна проядения от червеите кадифен плат, който обвиваше ръката на скелета. Странно, все още беше мек на пипане. Вгледа се по-внимателно. Скелетът принадлежеше на мъж, облечен в тъмнозелено палто и кадифени панталони, които достигаха до под коленете. Спомни си, че като дете беше виждала баща си облечен в подобни дрехи. Мъжът едва ли беше погребан в древната си гробница от повече от двайсет години. Наведе се още по-близо и видя зиналата в гърдите на мъжа дупка. Тя свидетелстваше за начина, по който бе умрял. Смъртта му поне бе дошла, преди да бъде погребан в тази гробница.