Свещта изпука и загасна. Арабела зарида, щом мракът я погълна. Единствен другар й остана човекът, който бе мамил баща й.
Жервез отвори широко големите врати на Ившам Аби и се втурна във вестибюла с виковете:
— Крупър, бързо, намери негова светлост! Нейна светлост е затрупана от паднали камъни в развалините на стария манастир. Побързай, човече, побързай, преди да е станало твърде късно.
Той дишаше тежко, защото бе тичал през целия път от развалините до имението.
Какво бе казал французинът?
— Нейна светлост? Затрупана? — бавно повтори старецът, взирайки се в чужденеца, когото толкова силно искаше да види да си тръгва.
— По дяволите, човече, трябва да побързаш. Камъните могат всеки миг да паднат върху нея. Може би вече е мъртва. Побързай, побързай, намери графа.
В този миг графът се появи на площадката на втория етаж.
— Какво казахте за Арабела? Била затрупана? Къде, в старите развалини ли? — заразпитва той, докато тичаше по стълбите.
— Разглеждахме подземните стаи в стария манастир. Една от килиите се срути и Арабела остана вътре. Грешката е моя. О, моля ви, милорд, нека побързаме.
— Арабела жива ли е? — гласът на графа беше твърд и студен като гранит.
— Да, да, разговарях с нея. Тя е невредима, но се боя да не би камъните да продължат да падат. Всичко се крепи на косъм.
Графът отметна глава и извика силно:
— Джайлс!
Помощникът на главния лакей се появи тичешком във вестибюла и Джъстин му заповяда:
— Върви бързо, Джайлс, и доведи Джеймс и всички хора от конюшните. Кажи им да вземат лопати и кирки. Нейна светлост е затрупана под развалините на стария манастир. Върви, човече. Ще се видим направо там. — Обърна се към Крупър: — Съобщи на лейди Ан и на Елзбет. Аз ще бъда при развалините.
Джъстин се обърна и понечи да последва Джайлс, но спря изведнъж и се обърна към Жервез, който тъкмо се качваше бързешком по стълбите.
— Мосю? — гласът му беше мек, но въпреки това проряза въздуха като сабя. Жервез се обърна към графа, който го гледаше студено. — Не желаете ли да помогнете за спасяването на жена ми? Не споменахте ли, че вината е ваша? Не сте ли загрижен?
О, да, гласът на графа беше така мек, така тих, но въпреки това французинът изтръпна от страх.
— Аз… разбира се, милорд. Просто исках за минута да отида до стаята си. — По дяволите, какво да лъже сега? — Моля ви, милорд, трябва да побързате! Ще се присъединя към вас след минута.
— Не мисля така, мосю — съвсем спокойно рече графът. — Няма да се присъедините към мен след минута. Няма да ходите до стаята си. Искам да дойдете с мен веднага. Веднага, а не след минута!
Какво да прави? Нищо нямаше да спечели от цялата тази история. Беше му много трудно да овладее гнева си, но се справи.
— Както желаете, милорд — сви рамене той. Графът се обърна към зашеметения Крупър и му каза със силен, ясен глас:
— Ще останеш тук, Крупър и ще пазиш Ившам Аби. До моето завръщане никой, повтарям — никой, няма право да влиза отвъд вестибюла. Разбра ли?
Старецът съвсем се смути. Чу ясно думите на графа и, разбира се, ги разбра, но смисълът им не му беше ясен. Всъщност това беше без значение. Негова светлост искаше нещо от него. Той трябваше просто да се подчини.
— Да, милорд. Ще остана тук. Никой няма да влезе.
— Чудесно, Крупър. Мосю? Да вървим. — Графът отстъпи крачка назад и изчака Жервез да тръгне пред него към изхода.
Арабела притисна колене към гърдите си с надеждата да запази поне малко топлина. Прахът и пясъкът се бяха слегнали и вече можеше да диша по-леко. Опита се да не мисли нито за скелета, който лежеше до нея, нито за ужасната истина, която бе разкрила. Джъстин сигурно скоро щеше да дойде, ако, разбира се, Жервез наистина искаше да я спаси, мрачно си помисли тя. Но какво ли би спечелил, ако я оставеше тук? Какво ли щеше да направи Джъстин? Той сигурно щеше да дойде на помощ. В това не се съмняваше.
Почувства, че сълзите напират в очите й. Арабела вдигна крайчеца на полата си и се опита да избърше лицето си.
Изведнъж й се стори, че нещо се движи от другата страна на падналата стена. Вдигна глава и се взря в мрака.
— Арабела? Чуваш ли ме?
— Джъстин? — Тя скочи на крака. — Знаех си, че ще дойдеш. Не мога да изляза оттук. Моля те, помогни ми.
Гласът му отново се чу, спокоен и ясен:
— Слушай внимателно, Бела. Искам да отидеш в далечния край на килията, да застанеш до стената и да закриеш глава с ръце. Много е опасно. Гредите над вратата се крепят едва-едва. Искам да си по-далеч в случай, че срутването продължи.