Не, трябваше да потърси в плявата. Да рови в сценарии, които й бяха изпращали с надежда да привлекат вниманието й. Обикновено с молба за финансова помощ. Някои бяха представени от агенти, други — не. Повечето й се сториха също толкова ужасни, колкото и когато ги бе проучвала за първи път.
Венера въздъхна. Беше прекарала часове в четене. Не ставаше така. По този начин едва ли щеше да открие новия „Добрият Уил Хънтинг“ или „Четири сватби и едно погребение“. Сигурно имаше и по-добър начин да се добере до страхотен сценарий…
Тя се пресегна разсеяно и отново включи телефона си. Той звънна мигновено.
— Венера Чеймбърс — обади се тя.
— Венера, здравей — младежки глас. — Обажда се Лили Бруин.
Венера инстинктивно изправи гръб, а косъмчетата по ръцете й настръхнаха.
— Лили… от „Мод“ ли?
— Да — отвърна момичето със задавен глас. — Слушай, имаш ли минутка?
Явно бе плакала.
— Разбира се.
— Става дума за Ханс Тирш.
— Да не те е уволнил? — Венера се помъчи да вложи съчувствие в думите си. За миг сърцето й се изпълни с необуздана надежда. Сигурно беше уволнил Лили. И ще се обади на нея. Цялата история е била една грешка; тя наистина може да играе и ролята бе нейна…
— Не, нищо подобно. Аз просто… имам нужда от съвет. — Лили преглътна шумно. — Беше ми казала, че сте стари приятели с Ханс, нали така?
— Да, отдавна се познаваме. — Поне от шест месеца, добави тя мислено.
— Имаш ли против да се видим на кафе? Мога да дойда в града след двайсет минути.
Изгаряща от любопитство, Венера отвърна:
— Разбира се. Ще се видим в „Граучо“.
Лили се появи точно навреме. Венера с удоволствие отбеляза, че изглежда някак размъкната: минипола от „Топшоп“, която бе прекалено къса, черно бюстие и елегантно сако на „Армани“, което не можеше да компенсира евтиния вид на целия тоалет. Косата й бе боядисана в платиненорусо, но не толкова изкусно, колкото нейната, а на ушите й имаше дълги висящи обеци, които според Венера изглеждаха долнопробни. В очите й имаше особен, див блясък. Кокаин, реши тя с леко злорадство. Или нещо подобно. Момичето изглеждаше, меко казано, странно.
— Радвам се да те видя. — Венера я разцелува по двете бузи, докато се наслаждаваше на ролята си на домакиня. — Да ти поръчам ли нещо за пиене? Чай, кафе?
— Джин с тоник — каза Лили и се засмя на учуденото изражение на Венера. — Срещу махмурлук.
— Защо не? — Венера направи знак на бармана. — Каква приятна изненада, Лили. За какво точно искаше да поговорим?
— За Ханс — отвърна момичето и очите му мигновено се насълзиха. — Имам нужда от съвет, просто не знам как да се оправя с него.
— Разкажи ми малко повече. — Венера се наведе напред. — Да не би да се държи ужасно с теб на работа?
Лили изхлипа.
— Да.
Венера постави длан върху ръката на по-младата жена.
— Какво прави? Разкажи ми.
— Държи се като робовладелец. — Лили направо хлипаше. — Кара ме да повтарям глупавите реплики по сто пъти. Абсолютен перфекционист е. И изобщо не го е грижа за мен. Все ме хока, ако закъснея на снимачната площадка. Не съм станала актриса, за да спазвам работно време като в някой офис. — Скри красивото си младо лице с длани и заговори ядосано: — Аз съм Мод, нали така? Аз съм звезда.
— Точно така — успокои я Венера.
— Венера. — Лили впери зачервените си очи право в нейните. — Той спа с мен.
Стомахът на Венера се преобърна. От гняв, завист.
— Така ли?
— Да. Два пъти. И аз си помислих, че имаме връзка. Но той изобщо не се държи по-различно на снимачната площадка. Просто оставя тъпия режисьор да ми крещи заповедите си.
— Лук Кантор ли е режисьорът?
— Да, но той е марионетка на Ханс. Няма да ми вика, ако Ханс не го кара. — Лили въздъхна. — О, Венера! Той е толкова секси. Силен е и умее да ръководи всички. Трябва само да го видиш. Щраква с пръсти и всички скачат. И е богат, имам предвид, разполага с милиони долари. — Тя облиза устни. — Мисля, че бих била чудесна съпруга за Ханс, нали така? Двамата си подхождаме.
— Но той не проявява интерес, така ли?
— Не. — Сълзите отново напираха в очите й. — Ти си му приятелка, Венера. Как мога да го привлека… Да го накарам да види, че сме един за друг? — Лили избърса сълзите си. — И че съм звезда. — Тя се нацупи. — Не трябва да ме тормози. Иска ми се да напусна.