— Естествено. — Юнона притисна слабите си ръце до челото си. Сега всичко се случваше прекалено бързо. Репутацията й бе заложена на карта. Но тя именно това искаше.
Стига да можеше да намери парите.
— Работиш ли и в други градове? — питаше Клодет.
— Моля? — Юнона откъсна мислите си от пресмятането наум и безпокойството от намаляващата сума в банковата й сметка.
— Работиш ли в други градове? Трябва ми апартамент и в Единбург. Както и в Париж и Рим.
— Скоро ще имам какво да предложа — чу се да обещава Юнона. — Много скоро.
Затвори телефона. Не можеше да си намери място от вълнение. Засега всичко вървеше чудесно, но това бе лесната част. Сметките излизаха; сделката бе печеливша, истински успех.
Триста хиляди, разделени на петнайсет години, разделени на дванайсет месеца. Бе сключила предварителен договор да откупи жилище с наем за хиляда и шестстотин лири на месец и веднага го бе преотдала за четири хиляди и петстотин — приблизително сметнато. Бързо намери калкулатора на компютъра си. Печалбата й за петнайсет години щеше да бъде половин милион лири.
Половин милион. И то от апартамент, за който никой не искаше и да чуе.
Имаше само един проблем. Тя нямаше триста хиляди в брой. Оставаха й по-малко от половината на тази сума, а трябваше и да живее с тези пари.
Разтревожена, тя обмисли възможностите си. Да помоли другите момичета? Нямаше смисъл; и те бяха разорени като нея, и също толкова неохотно биха се разделили с наличните си средства. Да се обърне към личния си банкер? След години разточително прахосничество от нейна страна той нямаше да се съгласи да й даде пари. Не, имаше само едно нещо, което можеше да направи: да вземе заем, гарантиран от печалбата от продажбата на къщата й в Лондон, която бе собственост и на двамата.
Адвокатите й бяха настояли за това. С Джак щяха да се разведат скоро и въпреки че не бе поискал и пени, някой ден би могъл да потърси своя дял. Докато не изтече срокът за обжалване на развода им, бяха я посъветвали да отдели половината пари настрани.
Но сега й трябваха.
Юнона сви рамене. Трябваше да има някакъв изход, просто трябваше. Отново позвъни на Ричард Фриймън, адвоката си.
— Юнона — мигновено се отзова той. — Какво мога да сторя за теб?
— Обичам да ти създавам работа, Ричард — небрежно отвърна тя. — Трябват ми всички парите от къщата.
— Не може. Знаеш го.
— Парите са мои — от моята къща.
— Вече сме говорили за това, Юнона. Бившият ти съпруг има право на претенции.
— Няма да ги похарча, само ще ги взема назаем. — Юнона сви юмрук от яд. — Ще ги върна с лихва. Защо да не мога да ги взема?
— За съжаление това би било незаконно.
— Дори ако инвестирам парите ли?
— Ако става дума за лично бизнес начинание, да, опасявам се, че е така.
Тя въздъхна безкрайно разочарована. Имаше нужда от тези пари. Това бе единственият изход.
— Не мога да приема отказ — сърдито отсече тя. — Трябва да има начин да стигна до парите от моята къща, за бога. Просто трябва да има.
— Ами, има такъв — съгласи се Ричард. — Доста е просто.
— Казвай, тогава.
Юнона знаеше отговора, преди да го чуе.
— Трябва да говориш с Джак.
Тя рязко си пое въздух. Джак. Да говори с Джак. Да го моли за собствените си пари. Разбира се, беше много просто. И знаеше отлично, че той ще й ги даде, че няма да има абсолютно никакъв проблем. Джак бе прекалено горд, за да ги приеме изобщо.
Просто не бе сигурна, че ще може да понесе да го види отново, да види Джак богат и преуспял, точно какъвто винаги го бе карала да стане.
По дяволите, беше дори по-зле. Юнона се съмняваше, че изобщо би могла да понесе среща с него. С този грубоват и суров мъж, на когото бе отдала ранимото си сърце, само за да го затвори завинаги след това. Дори и само при мисълта, че ще се здрависа с него, пулсът й се ускоряваше. Страхуваше се да не изгуби самообладание, да не се изчерви или да не й се завие свят.
Или, да пази господ, да не заплаче.
Толкова ужасно много й липсваше. Когато не го виждаше и имаше много ангажименти, можеше да се справи. Но сега трябваше да се изправи лице в лице с тази ужасна загуба.
— Ако смяташ, че не можеш да го направиш — наруши тишината адвокатът й, — тогава се опасявам, че ще трябва да забравиш за тези пари.
— Не. Би ли ми изпратил договора по факса? Направи го неоспорим. И ми прати адреса и телефоните за връзка с бившия ми съпруг.
Не можеше дори да произнесе името му.
— Сега имам среща. Не е толкова спешно, нали?
— Разбира се, че е спешно, за бога — сопна се тя. — Направи го веднага, Ричард. Трябва да хвана самолет.