— Може ли да седнем за малко?
Той кимна. Тя избра маса близо до запалената камина и поръча кана „Ърл Грей“, за да намери работа на сервитьора.
— Какво има? — попита Джак, без я поглежда.
— Искам да подпишеш тези документи. Така ще мога да взема заем, гарантиран от половината пари от продажбата на къщата. Те са в попечителски фонд. — Юнона се изчерви силно. — В случай че решиш да ме съдиш.
Думите й го накараха да се оживи.
— Какво?
— В случай че ме съдиш за издръжка.
Лицето му потъмня.
— Мили боже, жено. Арогантността ти няма край, нали? Мислиш ли, че бих те съдил за пари? Господи, наистина бях забравил колко велики и надменни са наследничките на Чеймбърс.
Юнона намираше, че той изглежда адски привлекателен; копнежът по него се надигна в гърдите й и тя не можеше дори да го погледне в лицето.
— Не — успя да отвърне. — Никога не съм го мислила. Зная, че си прекалено горд. По-скоро би умрял от глад.
— Адски си права. — Още беше бесен. — Тогава за какво е попечителският фонд?
— Адвокатите ми настояха.
— Дай ми проклетите документи. — Джак направо ги дръпна от ръцете й и ги подписа с платинената писалка, която държеше в джоба на сакото си. — Ето, готово. Кажи на адвоката си, че моят ще му изпрати документ, който ти гарантира, че няма да имам никакви претенции към теб в бъдеще. Истината е, че някак си успявам да изкарам прехраната си.
— Ти постигна много. — Почувства се неловко. — Поздравления.
— Да, така е. — Джак я погледна с каменно изражение. — Ресторантът в Банф е плътно резервиран още от първата седмица след откриването си. Намерих финансиране и за друг. Лично обучавам всичките си готвачи. Недостатъчно платени хлапета от най-добрите хотели. Всички получават акции в компанията. Вече имам капитал за над милион, а едва съм започнал.
— Къде живееш? — попита тя, докато сгъваше документите и ги прибираше в чантата си.
— Имам къща в провинцията в Банфшиър, недалеч от първия ресторант, както и апартамент в града. — Усмихна се леко. — Защо се интересуваш?
— Просто от любопитство.
— Празните приказки никога не са били силната ти страна, Юнона. Поне не и с мен. — Очите му се плъзнаха по строгата й, елегантна рокля. — Сгодена ли си вече?
Тя се дръпна рязко назад, шокирана.
— Не, естествено, ние тъкмо се разделихме. Живея в една къща с другите момичета.
— Колко мило — подигравателно отбеляза той. — Мислех, че досега ще си намерила поне някой милионер.
— Работя — сопна се тя. — Затова съм тук. Заради фирмата си.
— Е, късмет в начинанието. — Дори не я попита с какво се занимава. — Трябва да се връщам в двореца. Приготвям десерт от захарни мишки — кухи захарни мишки с червени боровинки. Много деликатна изработка. Нямам вяра на помощник-готвача.
Изправи се. Юнона се помъчи да преглътне следващия въпрос, но не успя. Изгаряше от любопитство и думите сами се изплъзнаха от устата й:
— Ами ти, Джак? Виждаш ли се с някого?
Той се обърна сякаш на забавен каданс и я погледна с непроницаемо изражение на лицето.
— О, да — отвърна той. — Имаше няколко момичета. Но сега съм с една жена и нещата са малко по-сериозни. Казва се Мона Макалън. Мисля, че би я харесала, Юнона, ще ви запозная някой ден.
— О. — Не можа да измисли подходящ остроумен отговор; гърлото й отново бе пресъхнало. — Много мило — успя да прошепне тя. Потупа чантата си, от която се подаваха подписаните документи. — Благодаря ти за това — каза тя. — И аз трябва да тръгвам, преди да са затворили банките.
— Довиждане — отвърна само той, погледна разтревожено към стенния часовник във фоайето и излезе бързо през въртящите се врати, без да се обърне назад.
Искаше й се да остане и да погледа след него, но успя да си наложи да тръгне. Думите му я бяха наранили дълбоко. Болката бе непоносима, но, слава богу, й оставаха само няколко часа преди полета. Трябваше да се качи в стаята си, да изпрати документите по факса на Ричард, после да говори с личния си банкер. Адвокатите на Емили чакаха на телефона. Както и Клодет — в офиса си в Ню Йорк.
Докато се прибере у дома, вече бе единайсет часът и тя бе изтощена. Атина седеше в кухнята по нощница, бъркаше чаша какао и си бъбреше с Диана.
— Къде е Венера? — попита Юнона, докато сваляше палтото си.
— Още я няма. Мисля, че има нощни снимки.
Юнона примигна.
— Тя наистина ли снима филм?
— Започнаха днес — обясни Диана. — Ти къде беше?
Тя отвори чантата си и извади комплект ключове.
— Купих апартамент. С договор за наем за петнайсет години.
— Ти си луда — притесни се Атина. — За какво ти е?
— За да го давам под наем. — Беше прекалено уморена, за да обяснява. — Вече дори е отдаден под наем. Трябва да намеря и други. — Помъчи се да потисне напиращата прозявка. — Ще замина за Рим за няколко дни.