Рикардо нямаше време да тържествува. Процесът навлезе в най-драматичната си фаза. Започнаха пледоариите. Пръв беше той.
— Ваша милост! — поклони се той на съдията — Уважаеми съдебни заседатели — обърна се и към журито — всички ние знаем какво са наследствените права. Всички ние знаем, че тяхното нарушаване се заплаща. И се заплаща скъпо! Знаем, че посегателството върху собствеността, придобита по наследство, е посегателство върху основните права на личността! Частната собственост — свещена и неприкосновена — нали за това векове наред са се борили нашите деди? Нали тя е едно от най-благородните достижения на днешната демокрация? Ето, тук, срещу Вас седи един от лидерите на една организация, която е откраднала правата на моя доверител! Откраднала ги е нагло, безочливо и явно! И то — защо? Защо, ваша милост? Защо, уважаеми съдебни заседатели? — и погледна злокобно към пастора — За да спечели от тях! Ето защо! За да печели! За да тъпче собствените си джобове! И то когато хиляди хора на планетата гладуват. Хора, за които моят доверител се грижи всеотдайно, като всяка година дарява поне по един милион ранда, за да подпомогне хилядите християнски мисии в Африка, бедстваща Латинска Америка и Океания!
— Възразявам! Това няма отношение към делото — противопостави се колегата му от Holly bible society.
— Възражението се отхвърля! — строго го погледна съдията.
— Благодаря, Ваша Милост! — поклони му се Орбини.
После остави залата да си поеме дъх за няколко секунди и продължи:
— Не, този иск не цели отнемането на правата на ответника да изповядва религията си, колкото и малко да се основава тя на Светото писание…
— Възразявам! — викна адвокатът на противната страна — Той използва внушения!
— Приема се! — отсече съдията.
— Извинете! — кимна Рикардо и поде отново — този иск не цели отнемане на правото на ответника да печата и разпространява Библията, нито да я разпространява по какъвто си иска начин. Тези негови права са ненакърними. Искът е само за онази част от реализираните от ответника печалби, която е в резултат на неправомерното използване на произведенията, върху които моят доверител притежава авторски права, придобити по наследство! При това — искът е само за част от продадените от ответника Библии — за последните 10 години, колкото до цялата Библия — Стария и Новия завети — искът е само за реализираните продажби в САЩ за последните 10 години. За продажбите на това издание в останалата част на света, засега не претендираме. Претендираме само и за частта от печалбите, реализирани от продажбите на Новия завет през последните 10 години по света. Считам, че в процеса беше недвусмисмено доказано, че моят доверител е наследник на автора на четиринайсетте послания — Свети апостол Павел, както и че той понастоящем е собственик на тези авторски права по наследство. Доказаха го експертизите! Дори Негово Светейшество призна наследствените права на доверителя ми! Иначе — нямаме нищо против ответникът да си печата Библията, стига занапред да ни пита, дали сме съгласни да му отстъпим авторските права върху посланията на Свети апостол Павел за всяко издание! Моля за вашата справедливост!
Залата избухна в овации. Все пак — тук беше пълно с католици, дошли да видят изхода от процеса.
Веднага думата пое защитникът на ответника.
— А аз разчитам на Вашата съвест! — подло продължи той уж речта на Орбини — И моля да отхвърлите иска изцяло!
Речта му беше отвратително скучна. Той не обели нито дума за експертизата или становището на Ватикана. Просто поиска съдът да отхвърли „този абсурден иск“, но единственият му сериозен довод бе, че искът никак не се харсва на доверителя му.
Заседанието приключи и журито се оттегли на съвещание.
В паузата Рикардо и Валентин успяха да намерят уединение в едно от служебните кафенета на съда, където не се допускаха журналисти. Двамата жадно изпушиха по няколко цигари и обърнаха по една чашка „за кураж“. През цялото време, обаче, не размениха нито дума. Мигът бе твърде напрегнат за приказки, а и непрекъснато им се струваше, че двама типа на съседната маса все пак са дегизирани журналисти, които дебнат всяка тяхна дума.
Половин час по-късно, когато всички се събраха отново в залата, съдията тържествено се обърна към журито:
— Стигнаха ли съдебните заседатели до решение?
— Да, Ваша милост! — изправи се представителят на журито, който държеше в ръка листчето с мнението на заседателите.
На Валентин секундите му се сториха равни на векове. Какво ли пишеше на това проклето листче?