В същото време — синът му имаше право да тегли само до осемдесет хиляди ранда на месец. То… това живот ли е? И на всичко отгоре — непрекъснато му назначаваше камериери — все разни млади, задръстени храсталаци, дето не могат ни да пият, ни да чукат, ни да си държат езика зад зъбите пред стария. До един идеха от „бедни, но добри семейства“ и бяха учили по разни юношески пансиони, почти винаги — католически. До един гребяха с пълни шепи от живота, който водеше Валентин далеч от очите на баща си, после обаче ги избиваше на религия и напускаха. Де, да беше видял старият каква картинка представляваше Гилбърт, със зачервени от алкохола бузи и разкопчана риза с навити ръкави в прегръдките онези три чаровни мръсници, дето нямаха нищо под расата!…
Като си помислеше само — Валентин бе дипломиран инженер. Преди повече от три години бе завършил предсрочно Окфордския университет, а сега бе принуден да изпълнява безумните задачи на баща си. Старият граф след дълги консултации с различни католически светила, бе решил, че на тоя свят няма по-голямо призвание от това — човек да отдаде живота си в служба на Бога и категорично бе забранил на сина си да се занимава с всичко друго. Със същия аргумент: „Ще те лиша от наследство!“. Известно време Валентин се надяваше, че старият ще се вразуми и ще го пусне да прави каквото иска със живота си, но това бе толкова отдавна!… А хората отдавна вече летяха и до Марс, някои дори живееха и работеха там, а той се беше зачернил да води кореспонденцията на баща си между Ла Валета и Рим. Защото само побъркан би изпуснал наследство от близо четиристотин милиарда ранда. Но кой можеше да предположи, че баща му ще има ината да живее толкова дълго?
И точно по средата на тази мисъл настойчивият звън на мобилния телефон прекъсна унеса му. На екрана се изписа „Джовани — плъха“
Валентин вдигна.
— Валенти-ин — изблея в ушите му гласа на Джовани — вдругиден съм в Малта! Бързо се свържи с адвокат! Ама да е сигуре-ен! Много е важно-о! Да знаеш какво ми попадна в Ато-он!
— За какво ти е адвокат бе, Джовани, още не си се оженил, за да се развеждаш?!
Отсреща Джовани се закиска доволно:
— Той не е за мене-е! За тебе е-е!
— Защо бе — сепна се Валентин и понижи тон разтревожено — да не е умрял някой?
— Не-е!… Тоест… Да-а. Свети Паве-ел!
— КАКВО?!!! — ревна Валентин и с всичка сила тупна с юмрук по фолианта — А БЕ, ТИ ПОДИГРАВАШ ЛИ МИ СЕ БЕ, ИДИОТ, ТАКЪВ?!!! ЗНАЕШ ЛИ КЪДЕ МОЖЕШ ДА СИ ГО ЗАВРЕШ ТВОЯ СВЕТИ ПАВЕЛ?!!!
— Не-е! — Джовани очевидно търсеше какво да каже — Работата е много дебела-а! Не е за телефона-а!
— Добре, де — попита по-спокойно Валентин — за какво ми е адвокат?
— Не зна-ам… Но по-добре намери-и! И да е добъ-ър! Много добър!
И затвори телефона.
Джовани „плъха“ бе един от хрантутниците на баща му. Беше историк и специалист по мъртви езици. Обикаляше разни библиотеки из Рим, Гърция, Египет, Палестина и Иран. Работата му бе да си вре любопитния нос из древни манускрипти, да разкрива нови и нови свидетелства за живота на Йосиф, Света Дева Мария, Христос и апостолите му, да ги предава на стария, а той пък — да ги отнася право в Рим, разбира се — чрез сина си. Понякога на Джовани му хрумваха и откровени глупости — беше си изпросвал мангизи от стария даже и за експедиции до Патагония и Австралия, за да търси там следи от пребиваването на Спасителя. Как не бе стигнал и до Марс?
Не, Джовани не беше лош човек. Наричаха го „плъх“, защото действително си беше един книжен плъх и нищо повече. Затова пък пиеше здравата. Той бе един от малкото, които получаваха пари от баща му и… наистина се опитваха да свършат нещо. Така, че не беше от „кърлежите“. Беше и единственият „активен“ католик, който допадаше на Валентин. Джовани си имаше страшно интересно житейско мото — „Бог прощава! Нали това му е работата!“ и вършеше каквото му щукне. Джовани бе много добър другар по чашка. Никога досега, когато с Валентин се натаралянкваха до безпаметност било из нощния Париж, било из Виена, Рим, Атина или Анталия, той не бе проявил някакви претенции. Беше от кротките пияници, дето са способни цяла вечер да се наливат и да разправят вицове, а когато загубят говор и картина — просто падат от стола без излишни ексцесии. А на сутринта, Джовани минаваше през най-близката църква, изповядваше се, оня с расото му прощаваше — и готово! Така той бе готов да влезе в Рая, с неомърсена от грехове душа, чист като пряспа сняг.