Херберт Франке
Наследниците на Айнщайн
Беше тихо. Нито звук не проникваше през изолационните стъкла на прозорците. Само пред вратата отвреме-навреме долиташе шум: плъзгането на гумени колела по изкуствената настилка, шумоленето на импрегнирани престилки, някоя прошепната дума. Над всичко тегнеше миризмата на някакво дезинфекционно средство — с нея бяха пропити килимите, книгите и стайните растения, дори косите на лекаря. Струята въздух от климатика я разнасяше из цялата стая.
— Ето го! — измърмори сестрата. Тя извади една перфокарта от картотеката. — Джеймс Форсайт. Двадесет и шест годишен. Отделение Р2.
— Отделение Р2? — попита бледият чернокос мъж, който се беше свил в тапицираното оранжево кресло с форма на лодка.
Лекарят посегна към картата.
— Р2 е отделение за душевно болни престъпници. Ако искате да узнаете нещо от него, побързайте, инспекторе. Днес следобед ще го преориентират.
— Мога ли да го видя?
— Елате!
Лекарят тръгна напред, бързо, но с отмерена крачка — както подобава на човек, отговарящ за повече от 600 операционни автомата. Инспекторът го последва.
Лъскавите метални врати се отваряха пред тях, задвижвани от скрити сервомотори, и после безшумно се плъзгаха обратно — явно реагираха на магнитната лента в жетона на лекаря. Дълги, празни коридори се откриваха пред двамата мъже, после един асансьор ги отведе в сутерена.
— Погледнете тук! — Лекарят спря пред една врата. На височината на очите имаше шпионка. Инспекторът погледна в някаква стая, където нямаше нищо друго освен легло на колелца и санитарен възел. Стените бяха сиви, преливащи. Върху порест изкуствен дюшек седеше млад мъж с най-обикновена външност. Имаше високо, набраздено чело и вдадена навътре уста, която му придаваше леко презрително или дори меланхолично изражение.
— Прилагате ли му сомналин? — попита инспекторът.
— Той не е опасен.
— Как се проявява болестта му?
— Вече проведохме няколко експеримента с него — отвърна лекарят. — Почакайте, ей сега ще ви демонстрирам…
Той се огледа, после пристъпи към вградения в стената шкаф. Извади една прахосмукачка с матовокафяв, аеродинамично оформен пластмасов корпус. Корпусът, разбира се, беше пломбиран.
Лекарят отвори вратата, бутна с крак уреда вътре и без да каже дума, отново затвори. После кимна към своя посетител и му посочи шпионката. След известно време попита:
— Какво виждате?
— Нищо — прошепна инспекторът.
Лекарят се облегна на стената.
— Е, тогава почакайте малко. — Извади от джоба си спрей с корфорин, дръпна ръкава си нагоре и потърси някое незараснало място. Постави мундщука и си пръсна животворното успокоително.
— Искате ли и вие? — попита той.
Инспекторът вдигна ръка, настоявайки за внимание.
— Движи се. Стана… Наведе се… Вдигна уреда, сложи го на леглото.
— Добре! — каза лекарят с лек триумф в гласа. — Ей сега ще се убедите!
— Обърна го, наведе се над него… сега ми скрива видимостта!
— Дайте да видя… Аха! Знаех си аз! Сега можете да се убедите!
Инспекторът отново пристъпи към шпионката.
— Ами той…? Боже мой, та той е свалил пломбата! — Инспекторът се обърна. — И вие допускате това, докторе?
Лекарят вдигна рамене.
— Това помещение, драги мой, в известен смисъл е специална зона. Тук законите на етиката не са в сила. Но сега гледайте внимателно!
Инспекторът погледна отново в помещението, облегнат на вратата, приведен като под някаква тежест. Мълчеше.
— Е? — попита лекарят.
С енергично движение гостът му спусна капака на шпионката. Беше пребледнял и гласът му трепереше, когато каза:
— Невероятно. Абсолютна перверзия. Безумие! Той разви болтовете, свали капака! Измъкна разни неща отвътре — жица, едно стъклено цилиндърче, после нещо блестящо, метално… Отвратително! Не мога да гледам повече това.
— М-да — каза докторът. — Тежък случай. Тъкмо затова го лекуваме. — Той се обърна. — Е, това беше.
— Само че няма да го преориентирате — каза инспекторът потиснат.
Лекарят бързо се обърна. Зениците на широко отворените му очи видимо се разшириха.
— Не ви разбирам. Този човек е изрод. Болен, перверзен престъпник, ако щете. Без всякакви задръжки нарушава законите. Накърнява благоприличието и добрите нрави. Слушайте, инспекторе…
Полицейският инспектор извади някакъв изписан лист от вътрешния си джоб. Синтетичната хартия сама се разгъна — беше документ с печати. Докторът бързо го прегледа.
— Странно — каза той. — Полицията измъква един перверзен тип от съдебно следствие. Мога ли да знам каква е причината?
— Защо не? Само че я запазете за себе си. — Инспекторът се приближи до доктора. Прошепна му: — Става нещо необяснимо, да, тече процес, случват се разни… как да се изразя по-точно?