Блустоун седеше в кабинета си и наблюдаваше играта на светлината, пречупена през прозрачните, изящни стени на безценна ваза от епохата Кин. Тя стоеше на специална стойка край една от стените и беше единственото украшение в просторния кабинет, чийто бледозелен цвят нарушаваше хармонията на черно и китайско червено, с което се отличаваше обзавеждането.
Таванът беше покрит с блестящ слой черен лак, тапетите по стените бяха специална поръчка — матирано черни квадратчета върху лъскав, също така черен фон, над който доминираха изящни кървавочервени хризантеми.
Диванът срещу стената с вазата беше от мека черна кожа, такива бяха и креслата. Дебелият килим също беше черен, на ситни червени точици. Старинното писалище в римски стил беше изработено от изящно гравиран ебонит — второто и последно произведение на изкуството след скъпоценната ваза.
Седнал зад бюрото, Блустоун не отделяше поглед от изящната фигурка, но това не му пречеше да слуша доклада на Као Белоокия с необходимото внимание.
— Проследих Голямата локва пикня до обичайните му контакти с печатните издания. Моите хора потвърдиха, че вече си е отворил устата — разбира се, срещу съответното заплащане…
— Това е хубаво — кимна Блустоун. — Да не дава Господ този боклук изведнъж да надскочи обичайните рамки на поведението си!
Китаецът изглеждаше като джудже в огромното кресло. На Блустоун това му харесваше, особено когато светлината попадаше в сляпото му око.
— Това е изключено! — засмя се Као Белоокия.
— Добре — въздъхна Блустоун. — Достопочтеният Пок не подозира, че информацията за злоупотребите в „Саут-ейша“ му е подхвърлена нарочно, нали?
— Сто процента — отвърна Као. — Неговите хора трябваше да положат доста усилия, за да съберат отделните й фрагменти.
— Това е хубаво — очите на Блустоун продължаваха да фиксират изящната ваза. — Много съм впечатлен от начина, по който се отърва от Тек Яу — главния финансов ревизор на „Сойър & синове“.
— За мен беше удоволствие — отвърна Као. — Този плужек беше по-противен дори от „чуждестранните дяволи“! — върху лицето му се изписа жестока усмивка. — Третият ми братовчед, онзи дето работи в касапницата на улица „По Ян“, прие задачата с огромно удоволствие… Мрази „чуждестранните дяволи“ в червата и с радост е осъществил поредната доставка за големите хотели… Ха-ха! Дали гадните „гуай-лох“ са харесали вечерята си?
— Дръж си езика! — скастри го Блустоун. — Аз също съм „чуждестранен дявол“.
— Не — поклати глава Као и в гласа му прозвуча страхопочитание. — Вие сте комунист. Вие кроите планове за цяла Азия, за целия свят. Зная каква огромна помощ оказвате на бедните народи, пъшкащи под ботуша на „гуай-лох“. Вие сте по-различен…
— Вярно — кимна Блустоун, все така загледан в играта на светлини и сенки около вазата. — Различен съм.
Зажужа телефонът. Той вдигна слушалката, изслуша съобщението и кимна с глава:
— Добре. Поканете го.
Блустоун имаше секретарка и в дома си, тъй като често предпочиташе да работи тук, вместо в лудницата на голямата кантора на „Файв стар пасифик“. Най-важните си решения вземаше в този кабинет, сякаш въодушевен от излъчването на безценната ваза, от тържеството на човешкия гений над силите на природата.
Као Белоокия извърна глава към вратата и видимо се стресна от появата на сър Байрън Нолин-Кели. Гостът беше едър шотландец с побелели бакенбарди и безупречно подрязани мустачки със завити върхове. Бялата му коса беше сресана право назад, челото под нея беше широко и загоряло. Месестият нос на клоун му придаваше добродушния вид на провинциален чичко, но на практика този човек беше тайпан на „Пасифик оувърленд трейдинг“ — една от най-старите и най-уважавани чуждестранни компании в Колонията. Сър Байрън беше нещо като пожизнен владетел на „Пасифик оувърленд“, която вече петдесет и пет години управляваше с желязна ръка, без да се впечатлява от периодичните опити на роднините си да го отстранят от властта. Беше зъл и властен човек, Блустоун употреби доста усилия, докато успее да го прикотка.
Сър Байрън най-много обичаше да бъде победител. Съответно най-много мразеше да губи. В каквото и да е, но най-вече в неща, които засягат бизнеса му. Затова Блустоун беше изключително доволен от факта, че консорциумът от известни тайпани, създали обединената компания „Интер-ейша трейдинг“, е обречен на провал. Финансовите проблеми на банковата корпорация „Интер-ейша“ бяха доведени до знанието на сър Байрън, останалите членове на консорциума също бяха запознати с тях.
— Добър ден, тайпан — поздрави сър Байрън.
Блустоун отвърна на поздрава и се обърна към Као Белоокия: