Небето навън беше сиво, валеше дъжд. Това все пак представляваше някаква промяна, просто защото снегът беше омръзнал на всички. Но вътре беше съвсем различно. Човек неволно се поддаваше на илюзията, че е част от величествената, лишена от въздух и тегло пустош на Космоса. Тук всичко се подчиняваше на вечните природни закони, придържаше се към собствената си орбита, напрежението и тревогите на обикновения живот изглеждаха незначителни от огромното разстояние. В Космоса тревога не съществуваше…
Но Даниела се тревожеше. Причина за това беше Малюта. Не знаеше какво да предприеме срещу него, а времето й изтичаше. Направи зад гърба му каквото можа, но сърцето й се вледеняваше при мисълта, че Малюта ще усети машинациите й със сър Джон Блустоун и ще се намеси в операцията. Сега, след като най-сетне получи представа за мащабите на „юн-хюн“, организиран от Ши Зи-лин, тя разбра защо старият китаец е взел всички предпазни мерки за тяхното прикритие.
Блустоун, или агентът „Митре“, беше успял да се добере до истината. В резултат на сложни маневри Хонконг и Пекин бяха сближили своите становища и тя с тръпка на ужас си представи очертанията на политико-икономическия гигант, който бързо придобиваше плът и кръв. Вече си даваше сметка, че проникването й в „юн-хюн“ няма да бъде достатъчно. Или трябваше да поеме безусловен контрол над него, или трябваше да го унищожи.
Знаеше, че ако Малюта надуши нещо, той незабавно ще й отнеме ръководството на операцията. Това обаче не биваше да става. Но как да надделее над човек, който изпълваше душата й с ужас? Досието му беше чисто като току-що навалял сняг.
— Какво има? — попита Карелин, забелязал загрижените бръчици около носа й. — Пак ли Малюта?
Тя кимна с глава.
— Страхувам се, че унищожих и двама ни, Михаил… Малюта ни държи в шепата си. Ти не можеш да идеш при Геначов, особено след като знаеш какво е отношението му към личния морал. А Малюта всеки момент може да направи връзката ни обществено достояние…
— Но още не го е сторил, нали? — загрижено попита Карелин.
— Не — съгласи се Даниела. Но само защото иска да се възползва от мен, а и от теб…
Една комета с пурпурна опашка се появи в звездното небе над тях и профуча ниско над главата на Даниела. За миг скулата й блесна на изкуствената звездна светлина, после отново потъна в мрак. Сърцето на Карелин се сви. Очите му лакомо поглъщаха очертанията на стройната й фигура, тежестта между краката му отново се появи. В нейно присъствие това беше нормалното му състояние.
— Спестяваш ли ми нещо, Данушка?
Чернотата на Космоса изведнъж стана непоносима, най-самотното и отчаяно място на света.
— Той ме превърна в своя пионка — дрезгаво прошепна тя. — Изпълнявам заповедите му, но всичко е за моя сметка и на моя отговорност. Ако нещо се обърка, ще изгоря аз, докато той ще си остане чист и неопетнен.
— Какво по-точно иска от теб?
Цял следобед беше вървяла по ръба на бръснача и решителният миг дойде. Не знаеше как да постъпи. Най-лесно би било да облегне глава на рамото му и да му разкаже всичко, от игла до конец. Така ще затвърди ролята му на изповедник в живота си, веднъж завинаги ще се отърве от гъстата мрежа на лъжите, в която се беше оплела. Вече не беше в състояние да понася лъжите, единственото й желание беше да се върне в света на нормалните и почтени хора. Имаше чувството, че е неизлечимо болна, че напразно се надявана чудодейно избавление.
Отдръпна се от него и направи няколко крачки към Юпитер, който грееше с хладна, зеленикава светлина. По лицето й пробягаха бледи отражения. Карелин стоеше на място и безмълвно я наблюдаваше. Приличаше му на горска самодива, появила се на огряна от луната полянка; на извънземно създание, преодоляло някак атмосферната обвивка на земята, за да се изправи пред него. В съзнанието му отново изплува сравнението с Цирцея, душата му потръпна в преклонение пред тази необикновена жена. Още от първия миг на близостта им си даваше сметка, че тази връзка е глупава и опасна. Но беше безсилен да я прекрати. Душата му се раздвои. Не… По-скоро същността му се раздвои… Разумът протестираше срещу безумието на това увлечение, но винаги отстъпваше пред другата, по-силната и по-притегателна сила, която казваше: Какво от това? Карай нататък, опасността не съществува…
После, преди около шест месеца, неизбежното се случи. Яви се под формата на послание със сложен шифър, което съдържаше една-единствена дума. Селена. Кода за активизиране. Селена, богинята на Луната. Дали си представи самодивата на обляната от луната полянка под въздействието на тази кратка думичка?