Донован го гледаше с открито недоумение.
— Драконите са стара традиция при посрещането на китайската Нова година — усмихна се Симбал. — Глава от картон, отдолу човек. Но този път човекът е бил въоръжен с военна огнехвъргачка…
— Значи от него едва ли е останало нещо — въздъхна Донован.
— Малко — кимна Симбал. — Но нашите момчета го подложиха на зъбен тест. Всички пломби и мостове съвпадат. Човекът наистина е бил Алън Тюн.
— Копеле! — изръмжа Донован и се облегна в коженото кресло. — Много ми се иска сам да го бях запалил!
Прозорецът зад гърба му беше частично затъмнен от тъмносини алуминиеви щори. През процепите се виждаше Белият дом и част от великолепно поддържаната розова градина. Дъждът разваляше гледката и Симбал отмести очи от прозореца. Защо Донован е толкова ядосан на тоя Тюн, запита се той. Добре помнеше изключителното самообладание на приятеля си — дори в университета никой не можеше да разбере какво изпитва при провал на изпит или при раздяла с поредната приятелка. Симбал отдавна знаеше, че Донован съвсем не е безчувствен, но мрази да показва емоциите си. Сега обаче не беше така.
— Ти прекара две години в Югоизточна Азия в наблюдение на „Дикуи“ — промърмори след известно време Донован. На мандаринско наречие тази дума означава земя, планета и е съвсем подходяща за една организация с огромна власт и могъщество. — Не успя ли да получиш представа за случилото се?
Симбал продължаваше да изследва картината на Сьора.
— Това оригиналът ли е?
— Копие, за съжаление. Много бих искал да притежавам оригинала, но за тази цел трябва да се върна в Париж…
Симбал изсумтя и обърна гръб на картината. Навън се смрачаваше.
— Няма лесно обяснение, когато виждаш как един човек се превръща във въглен от някакъв дракон — промърмори той. — Но едно е ясно — става въпрос за открита демонстрация…
— Предупреждение?
— Без съмнение — кимна Симбал. — Но в каква посока? Тюн беше главният куриер на „Дикуи“ в Америка. Дали не си е облизвал пръстите? Дали някой не е поискал мястото му? Или става въпрос за лично отмъщение? Може би целта е отстраняването му направо от централата? — раменете му леко се повдигнаха: — В момента е невъзможно да дадем точен отговор…
Сивите очи на Донован внимателно наблюдаваха лицето на приятеля. Върху скрина в дъното тихо тиктакаше античен френски часовник. Минувачите зад прозореца започнаха да отварят чадърите си и да вдигат яки срещу вятъра.
— Не обичам думата „невъзможно“! — отсече Донован. — Какво е най-вероятното ти предположение?
Симбал отново се настани на стола, въздъхна и замълча. Тишината се нарушаваше от звънкото тиктакане на часовника.
— Поразрових се в компютъра — най-сетне промълви той, гласът му беше тих, но авторитетен. — Но ти знаеш какво е мнението ми за компютрите, Роджър. Те изплюват само това, което други хора са вкарали в тях. А федералните агенти са общо взето коне с капаци… Обучавани са да мислят за бюджета и останалите бюрократични елементи на системата, винаги имат едно наум за това, което вече се е случвало… Липсва им въображение и това сериозно се отразява на информацията, която залагат…
Донован преплете пръстите на ръцете си.
— Не ми казвай, че главата ти не е отхвърлила излишните подробности — промърмори той.
Симбал леко се усмихна.
— Малко или много, тук става въпрос за нюх — отвърна той. — И той ми нашепва, че „Дикуи“ няма нищо общо с тая работа. Доста дълго време вървях по следите на Тюн. Убеден съм, че позициите му в организацията бяха солидни, освен ако не е направил нещо много лошо, докато съм примигвал… На практика той е очаквал повишение, сигурен съм в това. Някой го е подготвял за далеч по-важни неща от снабдяването на Фан сити…
— Кой?
— Съжалявам, но не съм стигнал чак дотам — поклати глава Симбал.
— Тогава се опитай да стигнеш! — Симбал внимателно наблюдаваше главата на Донован, не можеше да се отърве от впечатлението, че я държи изправена с цената на върховни усилия. „Какво му става на Роджър, дявол да го вземе?“, отново се запита той. — Без оглед на средствата!
— На Шифър това няма да му хареса — разшириха се очите на Симбал. Имаше предвид офицера, който отговаряше за теоретичната подготовка на операциите. — Вече ми показа колко е недоволен от факта, че съм заминал за Ню Йорк, без да го предупредя. Тази сутрин за малко да ми отхапе ухото!
— Това вече е минало — отсече Донован.
— Какво искаш да кажеш?
— От този момент нататък отговаряш пряко пред мен. Ясно ли е?
Очите на Симбал избледняха като късче лед под ярките лъчи на слънцето.