— Това е интересно предположение, другарко генерал — промълви той, а Даниела с ужас наблюдаваше как на лицето му се появява нещо като усмивка. Беше по-скоро някакъв тик, ужасен и отблъскващ като всичко останало у този човек.
— Но вие без съмнение се шегувате… Нима Карелин ще пожелае доброволно да сподели част от властта си с мен?
— Ще пожелае, ако го помоля аз — твърдо отвърна Даниела.
— Аха! И той веднага ще изпълни молбата ви!
Даниела остави чаената чаша върху покривката и вдигна глава:
— Преди около месец и половина Михаил Карелин ми позвъни по телефона и ме покани на вечеря. Аз веднага си помислих, че ще бъда обект на известно ухажване, тъй като току-що ме бяха избрали за член на Политбюро… Знаете, че там съществува борба за надмощие между определени фракции.
— Заведе ме в „Руска изба“ и това беше доста изненадващо за мен, тъй като заведението се намира на четиридесет минути път от центъра. Много романтично… Втората изненада дойде, когато разбрах, че няма да водим делови разговор. Развличахме се с незначителни неща — спомени за детството, за студентските години… Просто се опознавахме.
— Значи Карелин ви определи интимна среща?
— Точно така — кимна Даниела. — И настоява отново да се видим.
Малюта си представи дебелата застаряваща съпруга на Карелин и двете му очилати дъщери — точно копие на майка си.
— Как го казваха американците? — изръмжа той. — „Тихата вода е най-дълбока…“
— Горе-долу.
— А какво отговорихте вие на нашия господин Карелин?
— Нищо положително. Нито да, нито не…
— Жени — въздъхна Малюта и с това се изчерпа целият му коментар. Изчака в мълчание да му сервират, цигарата димеше забравена между пръстите му. Проговори едва когато келнерът се отдалечи: — Е, признавам, че в случая вашата женска… хм… нерешителност, е изиграла положителна роля…
После прекъсна хода на разговора и се нахвърли върху апетитно димящите пелмени. Последната част от разговора очевидно беше пробудила апетита му. Проговори едва след като погълна последното тестено топче, полагайки го върху къс черен хляб, обилно намазан с масло.
— Искам да подхвърлите на Карелин за мен — промърмори с пълна уста той.
— Ще го накарам да използва влиянието си пред Геначов — кимна Даниела, а сърцето й запя. „Май го пипнах!“
Малюта оплакна устата си с огромна глътка лютива водка, после на лицето му отново се появи ужасната усмивка:
— Това ще ми свърши добра работа!
Даниела неволно потръпна, чувството на триумф бързо се стопи. Даваше си съвсем ясна сметка за опасната двойна игра, която трябваше да води. Но рискът се оправдаваше от обстоятелствата. Освен това откри и една много важна подробност от отношенията си с Малюта: той не беше я поставил под наблюдение. Иначе отдавна щеше да знае, че вече е била в леглото на Михаил Карелин.
— Е, добре — въздъхна тя и за пръв път се усмихна. — Мисля, че ще мога да уредя нещата…
— Пряк достъп до Геначов… — замислено проточи Малюта.
— Стига да е възможно — кимна Даниела.
— Добре. Действайте.
Обличайки палтото си на гардероба, Даниела отново се замисли. „Добре, ще бъда негов агент. Струва си, особено ако с това мога да го сваля… Господи, какво чудовище!“
Купонът беше към края си. Симбал и Моника си направиха огромни сандвичи, ползвайки разнообразието в хладилника на Макс Тренъди. После се наведоха над двойния умивалник в кухнята и захапаха храната си като две гладни животни. Макс беше в гостната, изпращайки последните участници в увеселението, предимно служители на Управлението за борба с наркотиците. Всички тези хора имаха нужда от изпускане на парата и именно затова купоните на Тренъди се радваха на широка известност. Той правилно беше преценил, че подчинените му най-добре могат да се разтоварят в домашна обстановка, далеч от канцелариите и компютрите си.
Симбал не беше забравил основната цел на гостуването си, въпреки неочаквания развой на събитията. Отпи глътка отлежало „Екуиз Амбер“, избърса устата си с книжна салфетка и небрежно попита:
— Не забелязах Питър Кърън… Не е ли бил поканен?
Кръвта се оттегли от лицето на Моника, сандвичът й падна върху плота на умивалника.
— Какво те накара да го кажеш?
— Кое?
— Това за Питър…
Той й хвърли внимателен поглед и сви рамене. Много му се искаше да вижда цялото й лице.
— Бяхме добри приятели, докато работех в Управлението — подхвърли. — Нищо повече… — изчака миг, после попита: — Но какво има, Моника? — Държеше на всяка цена да се представи като загрижен приятел, да я убеди, че не изпитва специален интерес към Питър Кърън.