Бавно потъна в могъщото си „ки“, престана да усеща пръстите на Блис. Пред очите му изплуваха други, далеч по-монументални картини, проблемите на немощното му тяло отстъпиха на заден план.
Върна се към настоящето бавно, с цената на огромни усилия. Аз съм Джиан, замаяно си помисли той. През целия си живот съм се поддържал на висотата, която изисква този пост. Затова нямам право да съжалявам относно последиците.
Но въпреки това го правя. Да, правя го! Защото бях лишен от живота на нормален човек, нямах дом, нямах семейство… Пожертвах най-скъпото, обърнах гръб на традициите, които са ни направили велик народ. С една-единствена цел — да осигуря светло бъдеще на Китай.
Ние трябва да тачим своите традиции, в противен случай няма да оцелеем. Но аз не ги познавам, нямам какво да предам в наследство на Джейк. Защото съм сам, безнадеждно увиснал между два свята. Аз съм поданик на Средното царство, душата ми е пълна с предразсъдъци. И затова съм принуден да обърна гръб на всичко, което е свързано с тях. Първият Джиан — създателят на фантастичните градини в родния Су-чоу, търпеливо ме учеше на притворството, с чиято помощ се изгражда новият свят. Наставниците в шанхайския колеж ме считаха за странен, бунтовен младеж с недопустими възгледи. Никога не мога да се отплатя на Джиана за това, на което ме научи. И съм благодарен на Буда, че Блис — неговата внучка, е тук, в Хонконг, при мен…
Зи-лин ясно помнеше деня, в който го посети майката на Блис. Беше все още бунтовник, криеше се в планинските области на Юнан заедно с войските на Мао. По същото време армията на Чан Кай-шъ беше предприела решително настъпление. Направи каквото можа за нея, но времената бяха тежки. Нахрани я, позволи й да си почине, а после уреда прехвърлянето й в Хонконг при Тцун-Трите клетви, провеждайки сложни преговори с няколко племенни вождове от високите плата Шан в Бирма.
Тънко, но здраво като неземен воал, неговото „ки“ се разпростря над безбрежния, сякаш лакиран океан. Зи-лин беше дълбоко изненадан от продължителността и силата му. Дългогодишната болест очевидно нанасяше поражения единствено върху тялото му, може би именно благодарение на нея беше постигнал невероятната мощ и продължителност на „ки“. Защото физическите болки бяха толкова силни и постоянни, че с течение на времето тон все по-често прибягваше до „ки“ и чудотворната му сила. Радваше се, че може да черпи с пълни шепи от дълбокия кладенец на душевната си енергия, че благодарение на него е силен като двадесетгодишен младеж. Дори и по-силен, тъй като, благодарение на мъдростта, днес беше в състояние да използва „ки“ далеч по-добре от годините на младостта…
Едновременно с това съзнаваше, че болното му тяло се нуждае от външна помощ, за да отприщи енергията на „ки“. Това не беше лесно, тъй като почти всички нервни възли бяха постоянно блокирани от болката и само изключителен майстор на масажите като Блис беше в състояние да ги освободи. А тя наистина вършеше чудеса. Напипваше онези нервни окончания, които все още функционираха нормално, с тяхна помощ освобождаваше от болката най-близките нервни възли, а после преминаваше върху следващите…
— Блис… — прошепна той.
— Тук съм, дядо.
— Оказваш чудотворно влияние върху старите ми кости, наистина ме караш да се чувствам отново млад!…
— Благодаря, дядо — сведе глава тя. — Но ти също ми помагаш. Имаш тяло от гранит, никога няма да умреш!
— О, мила моя… Всичко живо умира, това са законите на природата, такава е и волята на Буда. Да се бориш срещу тези закони, означава да проявяваш егоизъм и алчност… А знаеш какво се е случило на алчния егоист, нали? — старецът въздъхна на нещо свое.
— Не, дядо, не знам.
— Пътувал дълго, изкачвал много планини. Най-сетне се добрал до последния връх, отвъд него се простирала необятна равнина. В нея имало всичко, за което мечтал през живота си. Абсолютно всичко. Дни наред тичал от предмет на предмет, опипвал ги, радвал им се… Вълнението му било толкова силно, че забравил за глада и жаждата си… Но накрая така жадуваните вещи започнали да му стават безразлични, трябвало му нещо, с което да се подкрепи…
— Запрепъвал се из богатата равнина, примамливите вещи вече не го вълнували. Залитал от глад и жажда…
Зи-лин замълча. Блис изчака малко, после нетърпеливо го побутна:
— А после какво станало?
— Изнемогвал, бил на края на силите си. В безкрайната равнина нямало нищо за ядене, нямало дори капчица вода. Небето изпълнило най-горещото желание на живота му — желанието за притежание. Но той искал да има толкова много неща, че в равнината не останало място за най-простото — храна и вода.