Джейк прибегна до хватката „суми отоши“ — единствено възможна в неизгодната му позиция. Пръстите му докопаха китката на жената и рязко я завъртяха наляво. Инерцията беше достатъчна и нападателката се строполи на земята, претъркаляйки се над него. Започна да се надига почти веднага, но Джейк разполагаше с достатъчно време, за да й нанесе силен удар в китката. Ботушът със скритото острие отлетя надалеч.
Доловил усиленото й дишане, той разбра, че трябва час по-скоро да се възползва от шанса си. Двамата се изправиха на крака почти едновременно, тя изрита и другия ботуш от крака си. Равновесието беше възстановено, отлетелите мигове на първото стълкновение сякаш изобщо не бяха съществували.
После жената предприе вихрена атака. Ръцете и с извърнати напред длани извършиха няколко лъжливи движения, после му нанесоха серия от тежки удари. Джейк се оказа неподготвен за тази техника, изпъшка от болка и отново се строполи. Изпълни съветите на Фо Саан, а и на великия стратег Лаотцъ и сега трябваше да си плати. Мъдрите сенсеи бяха единодушни в твърдението си, че по време на бой човек не трябва да се доверява на ушите си, които чуват само обикновени неща; не трябва да слуша и сърцето си, което регистрира информация от реалния свят. Трябва да следи единствено дишането на врага — това е начинът, по който може да открие слабите му страни. Но Джейк послуша сърцето си, не обърна внимание на предупредителните сигнали, долетели до съзнанието му още след първата размяна на удари. Вероятно затова не можа да се освободи от чувството, че тази жена не може да бъде по-опасна от нападател мъж.
Паднал на паважа, той почти се парализира от болка. Ушите му писнаха, силата напусна тялото му. Жената го беше поразила е удар от репертоара на „Па-куа“ — едно от най-древните бойни изкуства на Китай. То се характеризира с кръгови движения на ръцете както в защита, така и в нападение. И именно поради това е изключително трудно за противодействие. Джейк го сбърка с айкидо и реши, че лесно ще се справи.
Но сега беше напълно беззащитен. Очите му безпомощно следяха движението на дланите й. Те се спуснаха към кръста й, почерпиха сила от ниско разположения център на тежестта и мълниеносно се насочиха към него. Три-четири тежки удара потънаха с глух тътен в тялото на Джейк, но той все пак успя да блокира последните два — най-силните и най-смъртоносните.
Жената очевидно се изненада и това даде на Джейк секунда за възстановяване. Беше убеден, че нападението й ще продължи в стил „Па-куа“ и се подготви да го посрещне. Но тя предпочете коренно различна тактика — свали тежката златна верижка от шията си и я хвърли в стил „дазуми“ — сякаш златните брънки бяха остриета на „манрикигусари“ — традиционното оръжие на японските гангстери.
Веригата го улучи в окото, после светкавично се уви около шията му. Жената опря коляно в гърдите му и започна да стяга двата й края.
Ръцете му се стрелнаха нагоре, ръбовете на дланите му влязоха в болезнено съприкосновение с китките й. После пръстите му се увиха около дясната й ръка и рязко я дръпнаха надолу. Едновременно с това лявата му длан й нанесе страхотен удар в ключицата.
Разнесе се остро пропукваме, от устата на нападателката се изтръгна вик на изненада и болка. Той не се спря нито за миг, дясната му ръка продължаваше да я дърпа напред и надолу.
Тялото й се стовари върху неговото. Възнамеряваше да я зашемети с ветрилообразен удар „атеми“, но навреме забеляза острието на ножа, насочено към гърдите му. Нямаше време за избор на отбранителна тактика, нямаше време за нищо.
По принуда прибегна до „ют-хара“ — една от най-смъртоносните разновидности на „атеми“. При достатъчно точност този удар троши краищата на петото и шестото ребро на противника и острите им ръбове директно пронизват сърцето…
Шест минути по-късно вече беше на платформата на яркочервен двуетажен автобус, който го отнасяше на изток. Побърза да се качи на горния етаж, тъй като оттам имаше от лична възможност за наблюдение. Автобусът бавно потегли. Той беше последният пътник, който се качи, улицата остана абсолютно пуста.
Слезе на следващата спирка, извървя четири пресечки пеша, после се качи на автобус, който отиваше обратно към центъра.
Нощният живот течеше с пълна сила, червения автобус сякаш фосфоресцираше от сиянието на разноцветните реклами, лицата на пътниците изглеждаха бледи като на мъртъвци. Нападателката му нямаше никакви документи и това беше съвсем естествено. В джобовете й имаше само дребни пари, без никакви ключове. Единствената му плячка беше някакво малко пакетче, набързо увито в плат. Откри го в подплатата на блузата й, през цялото време на отстъплението си го стискаше в ръка. Сега вече можеше да го отвори. В дланта му блесна необичайно красив нешлифован опал, пламтящ с всички цветове на дъгата.