Слезе на предварително избраната спирка едва когато автобусът бавно потегли. Предстоеше му да тръгне в истинската посока и това го правеше изключително предпазлив. Броячите често действат на групи. Появата на един предполагаше присъствието и на други…
След продължителни обходни маневри най-сетне се убеди, че никой не върви по петите му, и бавно се насочи към мястото, на което беше паркирал ягуара си. Потегли с пронизително свирене на гумите, набра скорост и се насочи към пристанището на Абърдийн, където го очакваше баща му.
Блис седеше до леглото на Джиана и му четеше приказка. Една от любимите му — за заека и звездичките сестрички, които се превърнали в хора и отишли да живеят във Вътрешното царство.
Най-много обичаше приказките за прераждането, вероятно защото беше тайно убеден, че и той е бил обект на такова.
Блис му четеше с огромно удоволствие, макар че общо взето повече говореше и той често й разказваше за дядо й — първия Джиан, и прекрасната му градина в Сучоу.
Въпреки любовта и грижите, които получаваше от Трите клетви и семейството му, Блис често се чувстваше като дърво без корен. Почти не помнеше майка си, с която бяха живели заедно сред племената на Шан. Не изпита нищо и години по-късно, когато Трите клетви настоя да я изпрати отново по тези места, за да търси корените си. А за баща си не знаеше нищо, дори името му. Той бе умрял, когато майка й била бременна в шестия месец.
Джианът й даде това, което се нарича семейно чувство. Потънала в блестящите лъчи на обичта му, тя се чувстваше силна и уверена, прекрасната градина на дядо й оживяваше и я даряваше с душевна чистота.
Някак изведнъж си даде сметка, че го обича. Всеобхватно и пламенно — така, както никога не беше си представяла. Това не беше обичта, която изпитваше към Джейк или Трите клетви. Това беше всепоглъщаща емоция, която я караше да се чувства неразделна част от земята, морето и небето. Не беше особено усърдна привърженичка на будизма, но любовта към Джиана я тласкаше и в тази посока.
Прекланяше се пред него като пред божество, но не забравяше, че е човек. Споделяше вярата му, че е един от истинските Небесни пазители на Китай, тази вяра се усилваше от факта, че е създавал своя „юн-хюн“ в продължение на цели петдесет години — една почти нечовешка задача.
Начинанието му беше монументално, подобни неща обикновено не са по силите на един човек, а дори и на цял народ. Но Джианът не беше сам, под негово ръководство бяха хиляди мъже и жени в Азия. Дори баща й — неговият роден брат, нямаше ясна представа за огромната мрежа на „юн-хюн“. Блис подозираше, че и Джейк, въпреки ролята на Джуан, все още не може да обхване мащабите на заговора, организиран от баща му. Джианът ревниво пазеше своите тайни, това беше част от природата му. Принуден да постъпва така в продължение на десетилетия, той вече не можеше да има друго поведение.
Бавно и търпеливо внушаваше на Джейк какво означава Джиан — Създател, Творец и Владетел. За разлика от Джуана, който има чисто изпълнителни функции. Разликата е огромна. И Блис често се питаше дали Джейк някога ще се издигне до там, че да бъде наричан Джиан.
Приказката свърши. Заекът беше изпълнил героичната си мисия и звездичките сестрички отново се върнаха там, където трябва да бъдат — на небето. Светът след тях беше станал по-мъдър и по-добър.
Блис премести поглед върху неподвижното тяло на Джиана. Лицето му беше в сянка, не можеше да се разбере буден ли е, или спи. Тишината се нарушаваше единствено от поскърцването на корабния корпус. С изключение на охраната, на джонката нямаше никой. Блис подозираше, че ако баща й реши да се ожени отново, вместо да държи любовница като Неон Чоу, децата му ще бъдат задължени да прекарват нощите си на борда. Не знаеше дали това ще е удачно, но Трите клетви постоянно твърдеше, че днешните деца не са като някогашните. Те нямат дълбоката привързаност към семейството и традициите, с която се отличаваше неговото поколение, едва ли щяха да го придобият, заключени на борда на джонката. А и той самият често оставаше до късно на брега, отстъпвайки пред желанията на Неон Чоу.
Надигна се, сигурна, че Джианът най-сетне е заспал.
— Отиваш ли си, Блис?
— Не, дядо — върна се на мястото си тя. — Помислих, че си задрямал.
— Почти го сторих — отвърна тихо той. — Събуди ме болката… — Забеляза особения поглед на Блис и попита: — Какво има, съкровище?