— Нищо — отвърна тя. — Просто се запитах защо трябва да страдаш толкова много…
Зи-лин внимателно огледа помръкналото й лице и поклати глава:
— Ако не усещам болка, няма да знам дали съм жив. А сега съм жив, нали? Трябва да помислиш върху това…
Започна да се надига, тя скочи да му помогне. Но при докосването до тялото му изведнъж се дръпна като опарена.
— Какво усети? — пожела да узнае той.
— Нещо като електрически ток… Не, това е невъзможно.
— Няма нищо невъзможно — поклати глава той и си помисли за Сен-лин. — И ти прекрасно го знаеш.
— Да, но все пак…
Зи-лин дълго мълча. Когато проговори, гласът му беше тих като пролетен вятър.
— Няма граници… Никога не забравяй това, каквото и да се случи…
Завъртя я към себе си, приближи лицето й до своето. Меката светлина позлатяваше кожата й. Спомни си за майка си, спомни си как й беше помагал…
— Ти ми служи вярно и всеотдайно, съкровище. Ти закриляше сина ми в мигове на смъртна опасност… Не мисли, че някога ще забравя това. — Разтърси я леко и добави: — Сега усещам, че искам да споделиш нещо с мен…
— Но ти имаш толкова други неща на…
— Направи каквото ти казах, дете!
Очите й потънаха в неговите, стори й се, че там се крие една цяла вселена.
— Много ми се иска, дядо. Но…
— Но се страхуваш — довърши вместо нея той.
Тя безмълвно кимна с глава.
— Ти не се плашиш лесно, съкровище. Вече зная това. Уплаши се от „да-хей“, но сега има нещо друго. Какво е то?
— Само „да-хей“ — промълви тя. — Нищо друго.
— Какво се е случило?
— Използвах го — пое си дъх тя. — Или по-точно, то само дойде при мен… Бяхме си легнали и…
— Разбирам — долови колебанието й Зи-лин. — Продължавай.
— В края… Точно когато тялото ми се разтапяше от желание, изведнъж се почувствах като празен кораб, който очаква да бъде напълнен… С любовта на Джейк… Пуснах в ход своето „ки“, очаквайки да прегърна неговото… Но изведнъж открих…
Млъкна, лицето й беше смъртно бледо, очите й излъчваха болка.
— Какво откри?
Тялото й се разтърси под напора на чувствата.
— Нищо — прошепна тя. — Абсолютна празнота. Сякаш бях паднала в кладенец. Но вместо да стигна дъното, продължавах да се нося надолу…
Успяла да сподели болката си, Блис погледна с надежда в очите на Джиана:
— Какво е станало с Джейк, дядо? Какво е това, което открих?
В каютата настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от търкането на котвеното въже в корпуса на джонката.
— Помниш ли приказката за мишката, която постоянно питала „какво е това“? — най-сетне вдигна глава Зи-лин.
— Никога не съм я чувала.
— Така ли? — изненада се Джианът. — Значи трябва да ти я разкажа… — Намести се по-удобно и започна: — Плъхът, приятелят на мишката, имал рожден ден. Пред дупката му вече чакал подаръкът. Миришел много хубаво и мишката се запитала какво ли е това? Изгаряща от любопитство, тя започнала да го отваря. Подаръкът не е за мен, но плъхът е моят най-добър приятел, оправдавала се пред себе си тя. Няма да се разсърди, ако надникна за мъничко…
Оказало се, че в опаковката има бучка сирене. От непознат за мишката вид, миришело страхотно. Е, добре, рекла си мишката. Плъхът е най-добрият ми приятел, обичам го като брат. Ако беше тук, положително би ме поканил да си разделим подаръка. Разбира се, че би ме поканил!
Започнала да ръфа сиренето, което и на вкус се оказало фантастично. Малко по малко изяла всичко, от подаръка на приятеля не останала нито троха.
Когато на сутринта плъхът се завърнал от нощния си лов, мишката лежала мъртва пред входа на дупката му. Обзет от подозрения, той внимателно започнал да души наоколо. Когато пристъпил към приятелката си, чувствителният му нос веднага уловил миризмата на отровата. Познавал отлично тази миризма, но за съжаление мишката я срещнала за пръв път…
Зи-лин замълча. През стената проникна тихото боботене на увеселителна лодка, минаваща покрай джонката.
— Искаш да кажеш, че не трябва да питам какво съм открила, така ли? — обади се най-сетне Блис.
Но Джианът вече беше затворил очи, дишането му стана дълбоко и равно. Тя му зададе въпрос, а той й предложи приказка вместо отговор. Защо? В тази приказка се крие опасност, от нея наднича смъртта… Нима й Джейк се намира в опасност? Или пък самата тя?
После изведнъж се сети, че Зи-лин не прояви никаква изненада, когато му разказа за бездънния кладенец. Защо?
Този въпрос беше толкова важен, че всички останали проблеми се изтриха от съзнанието й.
Тримата японци се събраха край доковете на пристанището Абърдийн. Преди това всеки от тях изпълни сложна процедура за проверка, макар всички да бяха сигурни, че не са проследени.