— Миличък Буда! — простена Блис. Потънала дълбоко в ледените води на ужаса, тя усети как главата й пламва, а дишането й спира. Все пак осъзна, че издърпва възглавницата изпод главата на стареца. Не знаеше на какво се дължи това — на зеленикавата светлина в очите му или на тихото проскърцване на палубата над главата й.
Ясно усети чуждото присъствие на джонката. Охраната на Трите клетви? Или непознати бандити? За пръв път почувства силата на неговото „ки“, всички предишни обяснения избледняха. Ахна и ясно видя тримата мъже, които се промъкваха по палубата над главите им. Разгада злокобните им намерения, ледената им решителност. За пръв път в живота си обхвана мащабите на абсолютното зло. Вонята му беше толкова отвратителна, че й се повдигна.
— Сега, скъпо дете… Трябвала стане сега… Те са твърде близо, за да си позволим колебание — гласът му сякаш долиташе от дълбока и непрогледна мъгла и тя изведнъж осъзна правотата на думите му. Ясно усети как непознатите се спускат по тясната стълбичка към кабините.
От очите й рукнаха сълзи.
— Лека нощ, дядо…
Нямаше сили да произнесе думичката „сбогом“… Миг по-късно вратата отлетя от пантите си и тримата японци засипаха кабината с дъжд от куршуми.
— Всичко е въпрос на икономика — отсече Джин Канже и закрачи напред-назад, твърде развълнуван, за да стои на едно място.
Зад остъклената врата на кабинета се виждаше широка, покрита с плочки веранда. Стаите в тази великолепна вила бяха светли и просторни, обстановката нямаше нищо общо с Китай. Или поне с онзи Китай, който вегетираше от 1949-а насам. Всичко тук беше необикновено, достойно за очите на истински император. Обзавеждането се състоеше от безценни антики, подбирани с изключително внимание измежду най-фините шедьоври на древните майстори. Сред тях имаше не само произведения на китайското изкуство, но и на цяла Азия. Молитвени колела от Тибет, патинирани наведени Буди от Тайланд, японски седящи Буди от бронз… Серия каменни статуетки на апсари — свещените танцьорки, донесени тук чак от Ангкор Ват — археологическата съкровищница на Камбоджа; миниатюрни мандалейски пагоди от злато и скъпоценни камъни — толкова фини и блестящи, че Джин Канже неволно присвиваше очи. Беше видял само една малка част от съкровищата на вилата, но дори и тя струваше десетки пъти повече от всички експонати на Историческия музей в Пекин.
— Не виждам по какъв начин можем да финансираме подобно начинание! — гневно добави той. А това, което си спести, беше от ясно по-ясно: „Твоята упорита мания ще ни доведе до разруха!“
— Свършихте ли, или просто спряхте да си поемете дъх?
Гласът беше тих и спокоен, това накара Джин Канже рязко да се извърне.
Съсухрената ръка се вдигна, после отново падна като умираща пеперуда.
— Елате тук и седнете, другарю Джин. Изпийте чаша чай от хризантеми. Той ще ви успокои…
— Но няма да достави парите, които са ни необходими! — язвително отвърна Джин Канже, после все пак се вслуша в съвета и се насочи към канапето от изкусно оплетен бамбук. Пое чашката ароматен чай и я изпи на един дъх, без дори да усети вкуса.
— Мисля, че трябва да се освободите от своите предразсъдъци, другарю Джин — обади се откъм затъмнената част на канапето спокойният глас.
— Какво искате да кажете?
— Вашите монолози стават все по-невъздържани.
— Аз отговарям за финансите!
— Аз също, другарю Джин. Моля да ми спестите чувството, че съм недостатъчно подготвен…
— Не можем да надникнем в бъдещето, другарю Хуайшан. Никой не може да предвиди всички изненади, дори човек като вас!
— Съгласен съм. Но добрият боец може да направи точна оценка на обстановката.
Настъпи тежка тишина. Голямото куче, което спеше в краката на неясната фигура, изръмжа и потрепна. Вероятно сънуваше някаква битка. Джин Канже също потрепна. Той не обичаше кучета, особено онези от тях, които бяха тренирани да убиват.
— Оставете на мен набирането на средствата — каза Хуайшан Хан. — Имам много приятели и широко политическо влияние.
— Но дори и вашите богати приятели един ден ще опразнят джобовете си — възрази Джин Канже. — А аз имам чувството, че този ден е твърде близо…
— Виждате ли как давате воля на своите притеснения, другарю Джин? Вече ви казах, че парите не са проблем. Текат през ръцете ми като пълноводен поток и вече изобщо не се замислям за тях… — очите на стареца блестяха, могъщото му „ки“ изпълваше пространството. — Мисля единствено за нашата „Лизи“. Нашата прекрасна праскова и смъртоносен кинжал… Каква ирония на съдбата! Каква подигравка! Но именно тя ще открие Джейк Мейрък… И в подходящо време, което аз ще посоча, Мейрък ще се втурне към нея! — върху лицето му се появи зловеща усмивка. — Ще го откъснем от собствената му територия, ще го накараме сам да сложи главата си в примката!