Едната му ръка се оказа притисната до стената, нямаше нито време, нито достатъчно пространство, за да я освободи. Невидимият враг се раздвижи над него, времето до решителния удар се измерваше с хилядни от секундата. Свободната ръка на Джейк инстинктивно се стрелна напред, разперените пръсти бяха по-твърди от стомана. Улучи врага точно в мястото, където свършва гръдният кош. Пръстите му разкъсаха кожа и сухожилия, пробиха вътрешните органи и сграбчиха сърцето.
Врагът умря моментално, тялото му се разтърси и утихна сред локва кръв и фекалии.
Но отстраняването на един човек му отне време, останалите вече бяха отгоре му. Колко са? Двама, трима? Инстинктивно бяха усетили края на другаря си и това означаваше две неща: нападателите са японци и действително са онзи неделим и напълно синхронизиран екип, известен с името „дантай“…
Тресна къс автоматичен откос. Прекалено много се осланят на оръжието, помисли си Джейк и вдигна крак да посрещне връхлитащата отгоре му фигура. Не улучи и веднага беше жестоко наказан — едно от ребрата му пропука и той разбра, че тук ще бъде лобното му място. Тук, в тесния и тъмен коридор, наситен с вонята на барут, кръв и изпражнения… В душата му помръдна страхът. Лишен от „ба-мак“, той не можеше да усети намеренията на врага. Действията му бяха самоцелни, отделени едно от друго. Нямаше как да ги превърне в едно органично цяло, да ги координира и направлява до окончателната победа…
Нападението се осъществи от двама. Джейк нямаше избор и посрещна онзи, който му беше по-удобен. Съзнанието бавно го напускаше, цветните кръгове пред очите му ставаха все по-ярки и по-продължителни. На моменти очевидно губеше съзнание, после се пробуждаше — учуден, че все още е жив.
Силите го напускаха. Пое дълбоко дъх, като човек, който потъва в ледена вода, главата му се изпразни. Изведнъж му се прииска да умре тук, до баща си. Не виждаше смисъл в прокълнатия живот, който водеше вече от години насам. Спаси го онази неясна сила, която се появява изключително рядко, само когато човек виси между живота и смъртта.
Тясното пространство в коридорчето не позволяваше използването на „атеми“ — ветрилообразните прободни удари с пръсти или длан. И примитивната сила потърси други начини за защита.
Джейк започна атаката си, но се спъна в тялото на обезвредения противник. В същия момент върху него се нахвърли третият. Онзи със счупената челюст. Вече беше успял да определи, че нападателите са трима. Възползвайки се от оскъдната информация на мозъка си, той протегна ръка и нанесе къс, относително слаб хоризонтален удар, насочен към лицето на невидимия враг. Болезнено изохкване доказа точността на попадението му. Дори не извика, механично отбеляза той. Вторият му удар беше насочен към адамовата ябълка на зашеметения противник. Протегнал напред палец и показалец, той успя да докопа потръпващата издутина на топлата шия. Пръстите му се съединиха и завъртяха — като при весело изщракване. Човекът изпусна въздуха от гърдите си и застина.
Джейк тръсна глава и с олюляване се изправи. Сетивата му вече опипваха мрака, търсейки последния противник. Зърна мътното проблясване на автоматичен приклад и полетя напред. В главата му нямаше нищо, с изключение на плътна, пурпурна пелена. Яростта му беше огромна, такава беше и силата, с която връхлетя срещу врага. Ръцете му се вкопчиха в дулото на картечния пистолет и рязко го дръпнаха. То послушно легна в дланите му. Човекът под него беше мъртъв.
При първия автоматичен откос Блис успя да се овладее, но при втория неволно се разтрепери. Настъпилата след това тишина й се стори толкова неестествена, че понечи да надникне от дългия хоризонтален дрешник, в който беше потърсила укритие. После веднага разбра, че това би било фатална грешка и остана неподвижна.
Търпение, заповяда си тя. Търпение! После автоматите залаяха за трети път и тя неволно подскочи. Дългите, запълнени от тежка тишина минути, бавно се точеха. Нарушаваше я единствено тихият плясък на вълните. Блис изчака колкото може, изпълзя навън и изведнъж замръзна на мястото си.
Очите й се нагодиха към тъмнината и уловиха някакво неясно движение. Човекът беше сам, друго не успя да установи. Гледаше го от прекалено остър ъгъл и това й пречеше да определи дори височината му.
Джейк, проплака душата й. Къде си?
Фигурата бавно се промъкваше по коридора, очертанията й се появяваха на фона на бледото сияние откъм стълбата, после отново изчезваха. Блис не помръдваше.