— Чух, че посланикът Хърли споделя с него абсолютно всичко, и много ми се иска да разбера какви са намеренията на президента Рузвелт. Особено по въпроса за евентуалната финансова подкрепа…
Зи-лин изобщо не хранеше надежди в тази посока. Защото знаеше, че американците използват Чан за проникване в цял Китай, ловко подхранвайки жаждата му за власт. Докато от Мао се страхуват и едва ли биха дръзнали да му отпуснат икономическа помощ.
— А какво ще правим, ако страната отново пламне? — попита на глас той.
— Трябва да приемем, че война вече няма да има — твърдо отвърна Мао. Той си даваше сметка, че дори и без специалната мисия, пак не би искал Зи-лин да присъства на преговорите с Чан. Първата му жена Май е била помощник на доктор Сун Ят-сен — някогашен партньор на генералисимуса и създател на Гуоминдан, безмилостно унищожен след разрива между двамата.
Една нощ Май е била отведена от хората на Чан. Страхувайки се за живота й, Зи-лин ги настигнал и ги застрелял, но те все пак успели да я убият.
Вероятно след толкова години Чан вече е забравил този инцидент и организираното впоследствие преследване. Но Мао не беше сигурен в това и не би позволил двамата да се изправят един срещу друг. Всъщност до последния момент се колеба дали изобщо да включва Зи-лин в състава на делегацията си. Накрая реши да го вземе, тъй като се нуждаеше от съветите му.
Първата среща между Зи-лин и Рос Дейвис стана в една ранна утрин. Зи-лин се занимаваше с „тай чи чуан“, въздухът беше напълно неподвижен. Слънцето все още не беше надникнало над околните покриви, но атмосферата беше наситена с влага. В краката му проблясваше бяло-синкавата вода на реката, по огледалната й повърхност вече плуваха подранили сампани. Някъде наблизо пропя петел.
Дейвис се събуди облян в студена пот. Седнал в леглото, той правеше отчаяни опити да вкара в дробовете си малко кислород. Огледа се. Разсъмваше се, но във въздуха липсваше утринната свежест. Вече от доста време беше в Китай, но не можеше да свикне с климата на тази страна. През лятото беше най-лошо, дори нощем дрехите му подгизваха от пот.
Стана, облече се и побърза да излезе. Тясната стаичка го потискаше. Избърса потта от лицето си, чу кукуригането на петела, а миг по-късно видя Зи-лин, зает със своите упражнеше. Беше взел една книга за военната тактика на римляните, възнамеряваше да почете под сянката на някое дърво. Но сега, изправен под ослепителните лъчи на слънцето, той внимателно наблюдаваше гимнастиката на Зи-лин.
И друг път беше виждал как се практикува „тай чи“, но за пръв път се натъкваше на човек, който играе толкова грациозно, изпълнявайки и най-сложните фигури със завидна лекота.
Този мъж беше единственият от свитата на Мао, за когото Хърли не успя да открие военно досие. Не знаеха нищо за него, дори постът му в комунистическата йерархия остана загадка за тях.
Дейвис се насочи към близката сянка, но продължаваше да се поти. Беше едър мъж със здраво и стегнато тяло, от което, за разлика от повечето му сънародници, никой не можеше да съди за годините му. Това беше така, защото той винаги го поддържаше във форма. Занимаваше се с гимнастика, два пъти по четиридесет и пет минути на ден. Но в Китай му беше трудно да поддържа този ритъм, особено през лятото.
Гледаше Зи-лин и открито му се възхищаваше. Сякаш за пръв път виждаше бавните, чисти и някак ритуални движения. Макар и изложен на ярките слънчеви лъчи, този мъж не изпитваше никакви затруднения с дишането, по голото му тяло нямаше дори капчица пот.
Най-накрая Зи-лин привърши. Задържа се в последната позиция безкрайно дълго, тялото му беше неподвижно като бронзова статуя. Вятърът вдигна малко прах пред краката му и това беше единственото движение, нарушаващо пълната неподвижност на сцената.
Някъде излая куче и Зи-лин се отърси от състоянието, което наподобяваше транс. Видя Дейвис, изправен на вратата с книга в ръка, на лицето му се появи усмивка.
— Добро утро — поздрави той.
Обзет от леко притеснение, Дейвис само кимна с глава. След две и половина години в Китай все още не знаеше кога нарушава местните обичаи.
— Наблюдавах великолепната ви утринна гимнастика — промърмори той. — Надявам се, че не съм ви обезпокоил.
— Съвсем не — отвърна Зи-лин и пристъпи към него. — Радвам се, когато имам компания — отново се усмихна. Напрежението на „чуждестранния дявол“ се стопи. Това беше начинът, по който си контактуват белите хора, той винаги му напомняше за ритуалите, чрез които общуват африканските планински горили. Беше чел някъде, че сведените очи и безизразността на лицето означават добронамереност, докато оголването на зъбите е сигурен признак за враждебност.