Проклетите „чуждестранни дяволи“ приличат на горили, въздъхна в себе си Зи-лин. Те са силни, примитивни и опасни, човек трябва да бъде сигурен в намеренията им, преди да ги доближи…
— Говорите много добре английски — отбеляза Дейвис, в гласа му трепна неволна нотка на превъзходство.
Май и той ме мисли за маймуна, рече си Зи-лин. Е, няма как… Цивилизованият човек трябва да се примирява с недодяланите маниери на варварите…
— Учих го някога, преди много години, в Шанхай — любезно се усмихна той. — Имах един приятел от Вирджиния, който разполагаше с безгранично търпение… — Откровена лъжа, но при дадените обстоятелства — съвсем уместна.
— Аз също съм от Вирджиния — светнаха очите на Дейвис. Факт, който беше много добре известен на Зи-лин. — Семейството ми имаше ферма в околностите на Роанук. Баща ми отглеждаше коне. Расови коне, за състезания… Как се казва вашият приятел?
— Сойър — отвърна Зи-лин. — Бартън Сойър. И неговото семейство е било фермерско, но не мисля, че са имали нещо общо с конете…
— Не го познавам — въздъхна с нескрито разочарование Дейвис. — Но Вирджиния е голям щат, а и аз от доста време не съм си бил у дома… Всъщност откакто завърших гимназия…
Зи-лин забеляза как се смекчават чертите на лицето му. Все пак някои неща са универсални, отбеляза в себе си той, а на глас каза:
— Вероятно Вирджиния ви липсва точно така, както Сучоу липсва на мен…
Дейвис се усмихна, лицето му стана съвсем момчешко. Имаше широка и подвижна уста, яркосини очи и огромен извит нос — истинска забележителност за азиатския континент. Червеникаворусата му коса беше дълга почти до раменете, далеч от строгите военни прически.
— Предполагам, че е така — промърмори той, извади сребърна табакера от джоба си и любезно я отвори пред Зи-лин, който отказа с поклащане на глава. Пъхна една цигара между устните си и драсна клечка кибрит. — Някога бях доста добър жокей… Искам да кажа ездач…
Зи-лин потисна желанието си да заръмжи и завие като горила. „Това едва ли ще го изненада, след като се чувства длъжен да ми разяснява някои по-сложни думички в езика си, отбеляза той. Може би в бъдеще ще съумея да се възползвам от това невежество…“
— В Китай конете не са на почит — каза. — Малко хора знаят как се язди…
— Никой не знае — засмя се Дейвис и издуха облаче дим.
— Тук наблизо има една ферма, в която с положителност ще се намери подходящ кон за вас…
— Наистина ли? — Дейвис се спусна няколко стъпала надолу и така разликата в ръста им почти се стопи. — Това би било чудесно! — помълча за миг, изтръска пепелта от цигарата си и попита: — А вие наистина ли имате желание да се научите да яздите, господин Ши?
За нищо на света, въздъхна в себе си Зи-лин и неволно потръпна, като си представи как се катери върху огромното животно.
— Наистина, господин Дейвис. С удоволствие бих опитал.
Сините очи на Дейвис заискриха.
— Предлагам ви сделка, господин Ши. Аз ще ви науча да яздите, а вие ще ме запознаете с техниката на „тай чи чуан“. Какво ще кажете?
Дано чума тръшне проклетите ти коне, изруга безгласно Зи-лин.
— Чудесна идея, господин Дейвис. Приемам я с удоволствие. Какво ще кажете за утре в пет и половина?
— Сутринта? — смаяно преглътна Дейвис.
— Възприемате бързо, сър — леко се поклони Зи-лин.
— Готово! — извика Дейвис и протегна мечешката си лапа. На лицето му се появи широка усмивка. Сега вече наистина прилича на горила, рече си Зи-лин.
Рос Дейвис се оказа наистина способен ученик. „Тай чи“ е дисциплина, в която нищо не става бързо и леко, но той моментално схвана психологическите й аспекти. Зи-лин беше доста изненадан, тъй като дяволските чужденци обикновено нямат никакъв усет към философската същност на „тай чи“ и неизменно я считат за „старческа“ игра, практикувана единствено от хора, които не притежават достатъчно сила и издръжливост за „истинските“ бойни изкуства.
На практика обаче беше точно обратното: за практикуването на „тай чи“ се изисква голяма сила и издръжливост, тъй като бавните упражнения са доста по-трудни за изпълнение от бързите. Тук предимството е на страната на умствената дейност и пълното осмисляне на движенията — нещо, което е невъзможно при гимнастиката от военен тип.
Дейвис сподели тези свои наблюдения две седмици след началото на утринните им срещи.