— Когато ставам и започвам своите подскоци, тялото ми прегрява за броени минути — каза той. — А с „тай чи“ не е така — мога да го практикувам почти цял час, без дори да се изпотя. Едновременно с това тялото ми е толкова натоварено, колкото след пълна серия упражнения по гимнастика.
— Не зная много за съдържанието на вашата гимнастика — отвърна Зи-лин. — Но зная друго — дух и тяло трябва да бъдат в пълна хармония, иначе упражненията стават безсмислени.
Седяха на дървена пейка в двора и отпиваха чай от широки порцеланови чаши.
— Спя далеч по-добре, откакто се залових за „тай чи“ — отбеляза Дейвис. — И пуша по-малко… Но най-важното е, че мога да изпия цяла чаша горещ чай под слънцето, без дори да се изпотя! Какво ще кажете за това, господин Ши?
— Ще кажа, че започвате да ставате китаец — засмя се Зи-лин.
След съответните проучвания откри и подходяща ферма. Намираше се недалеч от града, в подножието на Жинян Шан — Копринената планина. Районът се славеше с великолепния си жинянски чай и Зи-лин подозираше, че именно по тази причина конете все още не са били изклани и изядени. Богатата чаена реколта се нуждае от превоз и конят е по-полезен за селяните жив, отколкото мъртъв. Екземплярът, на който попаднаха, беше наистина добър. Оказа се, че храната му е по-богата дори от тази на господарите му.
Семейството беше многодетно. Петимата синове бяха войници, във фермата бяха останали трите дъщери и жената на селянина, който беше горе-долу на годините на Зи-лин. А конят действително се оказа единственото им средство за препитание в тежките военни години. Тук, по склоновете на планината, нямаше мъртъв сезон. Изключително плодородната земя раждаше в изобилие субтропични плодове, но най-важната култура беше чаят. Просто защото в Китай винаги се търси добър чай и пласирането на реколтата е сигурно.
При първото посещение Зи-лин занесе подарък на семейство Пу — прясна риба и макарони с яйца. За „чуждестранен дявол“ като Дейвис тази храна е боклук, но за бедните селяни — истинска манна небесна.
— Защо просто не им дадете малко пари? — полюбопитства Дейвис, а Зи-лин замълча и съжалително поклати глава. „Горилите са си горили“, независимо от опитите им да мислят като цивилизовани хора, въздъхна в себе си той.
На Дейвис му дойде до гуша от поклони и продължителни любезности, особено като се имаше предвид, че тези хора са обикновени селяни и нищо повече. Но той потисна нетърпението в душата си и започна да копира поведението на Зи-лин. Селяни или не, те бяха собственици на единствения кон в областта.
— Животното е много хубаво — призна след известно време той, когато двамата бяха поканени в порутена постройка, изпълняваща ролята на обор. Прокара ръка по кадифената кожа, под която помръдваха гладки, еластични мускули. — Откровено съм учуден, че го гледат така добре…
— Някога опитвали ли сте да слезете от планината с половин тон чаени листа на гърба? — изгледа го продължително Зи-лин.
Дейвис продължи да гали коня, главата му леко кимна:
— Разбирам какво искате да кажете.
— Трябва да бъдем безкрайно внимателни по отношение на това животно — добави Зи-лин и предпазливо се дръпна по-надалеч от чудовището. Не изпитваше никакво желание да попадне в обсега на копитата му. — Защото без него семейството ще бъде обречено на гладна смърт.
— Няма проблеми — кимна Дейвис, подскочи и със смайваща бързина се озова на гърба на коня. Разнесе се тихо процвилване и тропот на копита, Зи-лин се дръпна още по-настрана. Ако американецът си беше направил труда да го погледне, той несъмнено би открил паниката в черните му очи. Зи-лин стискаше една от подпорните греди на обора с такова отчаяние, сякаш беше корабокрушенец в бурно море.
Но цялото внимание на Дейвис беше насочено към коня. Приведен ниско над шията му, той шепнеше напевни, успокоителни слова в ухото му.
След миг жребецът се успокои, единствено тръпките, пробягващи по стройните му крака, носеха следи от напрежение. Дейвис го смушка и той покорно тръгна напред Зи-лин пък изобщо не разбра как го е постигнал.
Тръгна внимателно по следите на коня. Наближаваше обед, семейството се беше оттеглило на почивка. Зи-лин неслучайно подбра именно този час за неочакваното им посещение. Не можеше да си позволи да прекъсне трудовия процес на тези бедни люде, особено пък с напълно идиотската молба да поразходят коня им…
Излезли на верандата, момичета наблюдаваха с огромно любопитство високия „гуай-лох“, покатерил се върху гърба на животното. Размениха се смаяни погледи, после се разкикотиха. Едно от тях пристъпи към Зи-лин и попита защо варваринът не изгаря от своята огненочервена коса.