Зи-лин гледаше като омагьосан как Дейвис се привежда напред, прошепва нещо в ухото на животното и то се понася в галоп, нагоре по извитата пътечка. Ято уплашени птици заплескаха с криле и се вдигнаха високо над гората, сред гъстата трева се мерна бялата опашка на обзет от ужас заек.
До ушите му долетя странен звук. Чуха го и момичетата, оживлението ги напусна. Нека Буда ме закриля, потръпна Зи-лин. Варваринът се смее! Възбудените крясъци на Рос Дейвис дълго се носеха над притихналите склонове на Копринената планина. Тук такива крясъци се чуваха за пръв път…
След време Дейвис се върна. Беше оставил коня да върви по-бавно. Обясни на Зи-лин, че това е изключително важно за животното, което трябва да преодолее изпотяването от галопа. Възбуден и със зачервени страни, американецът се плъзна от седлото:
— А сега е ваш ред.
Стомахът на Зи-лин болезнено се сви.
— Какво?!
— Нали не допускате, че съм забравил, господин Ши? — наклони глава Дейвис. — Вие ме учите на „тай чи“, а аз вас — да яздите.
Това ли е наградата за почтения живот, който водих, отчаяно се запита Зи-лин.
— Вече е късно — направи опит за измъкване той. — Нека бъде друг път…
— Глупости — усмихна се Дейвис и потупа запотения конски гръб. — Лесно е. Елате, ще ви помогна… — преплете пръсти, наведе се и добави: — Стъпете тук и скачайте на седлото. Нямате представа колко е приятно.
— Нямам, господин Дейвис — призна Зи-лин. — Но изведнъж много ми се прииска да се върна в Чункин…
— Разбирам — въздъхна Дейвис. Чувствата му бяха толкова прозрачни, че Зи-лин почти видя мехурчетата, които пробягаха под черепа му. Скочи обратно на гърба на жребеца, протегна ръка и рязко го дръпна. Преди да разбере какво става, Зи-лин се оказа седнал зад него.
— Просто ме хванете през кръста, господин Зи-лин — промърмори американецът и заби пети в хълбоците на животното.
О, Буда, това не може да бъде, пропищя ужасеното съзнание на Зи-лин. Физически контакт от тоя сорт, особено пък на публично място, беше обиден не само за него, но и за всички китайци.
В следващия миг полетяха напред, той се плъзна по гладкия гръб на звяра и почти падна. Инстинктивно протегна ръце и ги уви около кръста на варварина, затвори очи и отправи гореща молба към небесата. Дано свещените му прадеди спят и не са свидетели на това огромно унижение!
Вятърът го блъсна в лицето, ушите му се изпълниха с тропота на копитата, тялото му почувства съвършената координация на мускули, кости и сухожилия, с чиято помощ могъщият звяр го понесе напред.
Отвори очи и почти припадна, улучен от първия пристъп на световъртеж. Светът се беше превърнал в кафяво-зеленикави светкавици, които ослепително проблясваха от двете му страни.
Усещането за бързо движение без закрилата на автомобилно купе преобърна стомаха му. Подобно чувство беше изпитал преди много години, като невръстно дете. Разлюлян от вълните на високата температура и треската, беше повърнал топлата рибена чорба, с която майка му се опитваше да го нахрани. Беше достатъчно голям, за да изпита чувство на вина от този акт. Унесен от пристъпите на болестта, той все пак си даде сметка, че унищожава храна, от която умишлено се бяха лишили останалите членове на семейството.
Сега стомахът му се свиваше по същия начин и той потръпна от ужас. Нима ще направи това, което се беше заклел да не повтаря още като дете? Унижението и срамът ще бъдат огромни… Още повече че това ще се случи пред очите на един варварин! Не, невъзможно!
Затвори очи и отправи гореща молитва към Буда да успокои стомаха му. После я подкрепи с усилията на добре тренираната си воля. Концентрира се, потърси мястото, което съдържаше могъщото му „ки“…
Все още не познаваше своето „ки“ така добре, както щеше да го опознае през идващите десетилетия. То беше суров и общо взето примитивен източник на духовни сили, поддаващ се на епизодичен контрол.
Насочи волята си към мястото, известно с дългото име „шужин бан-де ксиао-лу“, или „кристалната пътека“. То лежеше някъде в средата между съзнателното и подсъзнателното. Там, където, благодарение на опит и практика, човек може да превърне мисълта си в действие и да изгради позитивната стратегия на поведението си. Приличаше на висок връх, от който се разкрива великолепна гледка към света на обикновените хора. Оттам човек лесно разгадава намеренията на противника и изгражда цялостната си стратегия. В сиянието на „кристалната пътека“ ясно се виждат най-кратките пътища към успеха, светещи ярко със собствена светлина. Тази пътека беше „ки“, но едновременно с това и нещо много повече…