Дейвис скочи на крака и го настигна.
— Обидих ви, господин Ши — промърмори той. — Моля за извинение, макар да нямам никаква представа с какво ви засегнах.
— Точно тук е проблемът — спря се Зи-лин. — Питам се дали изобщо сте в състояние да извлечете поука…
— Искате да кажете, че съм примитивен като животните? — посърна Дейвис.
— Да Или, ако искате да бъда откровен — като варварин.
Огромните сини очи на Дейвис объркано примигнаха.
— Предполагам, че трябва да се обидя — промърмори той.
— Нищо подобно. Голяма част от моите сънародници са убедени, че „гуай-лох“ нямат способността да извличат поука… Че никога не могат да се цивилизоват…
— Разбирам.
— Не, господин Дейвис. За съжаление не разбирате — въздъхна Зи-лин. — Говорите, без да се замисляте, виждате, без да наблюдавате. С други думи, вървите през живота с убеждението, че светът е създаден за вас, вземате от него това, което ви харесва, без да се замисляте за последиците.
— Тук вие сте на чужда земя. Не сте желан, от вас се страхуват. Понякога ви мразят и едва ви понасят. Не би трябвало да ви го напомням, защото е унизително и за двама ни.
Момчешките бузи на Дейвис пламнаха от обидата, в очите му се появиха болка и гняв.
— Проклет да сте! — изръмжа той. — Наистина сте голям мръсник!
Зи-лин не отвърна. Ушите му попиваха пърхането на птичките, жуженето на насекомите, шумоленето на листата. Приятни звуци, истинският живот…
— Наистина мисля това, което казах преди малко — обади се след продължителното мълчание той. — Според мен вие можете да извличате поука. Можете да придадете смисъл на престоя си в Китай. Това рядко се случва с чужденец, но на ваше място наистина бих се замислил…
— Но не сте на мое място, господин Ши! — троснато отвърна Дейвис, бръкна във вътрешния си джоб и измъкна малък револвер. Малък, но достатъчно мощен, за да бъде смъртоносен, прецени Зи-лин. — Никога не можете да бъдете на мое място, нямате и най-бледа представа какво означава да си бял. Вие имате жълта кожа и издължени очи, непрекъснато дрънкате глупости. При това опасни глупости, ако се вземе предвид мнението на някои влиятелни хора там, в родината ми…
Дръпна предпазителя на револвера и изръмжа:
— Мога да ви убия с лекотата, с която размазах мравката. Какво ще кажете за тази демонстрация на сила?
— Това не е демонстрация на сила, господин Дейвис — поклати глава Зи-лин. — Това е принуда. Двете понятия често се бъркат и резултатът е загуба на човешки живот.
— Глупости!
— Така ли? Тогава ще ви кажа нещо, господин Дейвис. Вие ще ме убиете, но ще бъдете победен. Защо? Защото ще ме изгубите.
— Напротив, Ши. Ще ви отнема най-скъпото — живота. И по този начин ще демонстрирам силата си, пълната си власт над вас.
— Не. Ще постигнете точно това, което постигнахте с мравката. Ще извършите един безполезен, бих казал дори небрежен акт… Най-добре бихте демонстрирали силата си, ако съхраните живота ми, поемете закрилата ми и ме направите свой приятел. Така бихте ме привлякъл към своята кауза, а ако това не стане, поне ще можете да разчитате на мен в трудни мигове… Ето това е разумното действие, това е смелостта. Така се ражда победната стратегия.
Дълго време стояха един срещу друг, гледаха се в очите и мълчаха. Между тях мътно проблясваше дулото на револвера, готово да избълва смърт. Стояха напълно неподвижно, сякаш се бяха превърнали в каменни статуи. Години по-късно Рос Дейвис беше готов да се закълне, че е усетил присъствието на нещо съвсем осезаемо там, сред пустите гористи склонове на Копринената планина. Би уверил другарите си по чашка, че е изпитвал огромна ярост, но само пред себе си би признал, че думите на Зи-лин са проникнали дълбоко, до най-потайните кътчета на душата му. Но това щеше да дойде по-късно, сега усещаше само едно — този дребен китаец го беше превърнал в незначително същество. Давеше се от безсилен гняв, не можеше да се примири с факта, че тази странна и посвоему привлекателна страна го отблъскваше, отказваше да сподели тайните си…
По-късно щеше да изпита смайване от това, че е бил на крачка от решението да натисне спусъка. Войник по рождение, той добре знаеше как изглежда жаждата за убиване. В ноздрите го удари миризма на изгоряло и изведнъж разбра, че това е миризмата на унищоженото му самочувствие.
Точно в този миг го обзе странната неподвижност. Изпита усещането, че долавя могъщия ритъм на земната гръд, беше сигурен, че пулсациите на вселената проникват в жилите му.
Помисли си за „тай чи“, за сребърната река на координираните мисли и движения, които направляваха тялото му, които му помагаха да се слее с настъпващия ден…