Примигна и сведе очи към оръжието в ръката си. Изпита ужас и отвращение от скритата му мощ, пръстите му се разтвориха и револверът потъна във високата трева.
— Какво стана?
Беше нощ. Мракът се спускаше по склоновете на Копринената планина, неусетно заел мястото на златистите слънчеви лъчи.
Една от дъщерите на семейство Пу им беше донесла храна. Същата, която попита защо варваринът не изгаря от пожара в косите си. Храната беше част от подаръка на Зи-лин и нямаше как да откажат.
Започнаха да се хранят в мълчание, наслаждавайки се на всеки залък. Дейвис проговори, едва когато отместиха празните купички настрана.
— Някои въпроси не изискват отговори — прекъсна го с тих глас Зи-лин.
— Но…
— Трябва да се научите да приемате тайнственото, господин Дейвис. Животът не обича да ни разкрива своите загадки… — Вдигна глава и насочи поглед към звездите, които проблясваха между теменужените листа на дърветата. Бяха прекрасни, отдавна не беше виждал толкова едри и сияйни звезди. Блясъкът им задълго беше удавен в отровните изпарения на войната.
— Ще ви споделя една тайна, господин Дейвис — промълви той. — Днес следобед ми беше много приятно и това също е една от загадките на природата…
— Наистина ли ви хареса да яздите?
— Да.
Могъщата планинска гръд отвръщаше с многогласно ехо на тракането на цикадите.
— Мислят ви за превъплъщение на дявола — долетя някъде отдалеч гласът на Дейвис. — За Звяра, който се споменава в Светото писание… Според Алън Дълес вие сте този Звяр. Вие, Мао и всички останали комунисти…
— Само господин Дълес ли мисли така?
— Господи, не… Много богати и много влиятелни хора споделят неговото мнение. Хенри Лус, Бил Донован, Хенри Форд… Всички… — главата на Дейвис се извърна към него: — Говорят ли ви нещо тези имена?
— Мисля, че да — кимна Зи-лин и колебливо замълча. Не знаеше дали трябва да зададе следващия, най-главния въпрос. Все още усещаше полюшването на коня под себе си, душата му тръпнеше от близостта, появила се между него и този чужденец. Близостта на онази особена неподвижност в слънчевия следобед…
— А какво е мнението на президента Рузвелт по въпроса? Съгласен ли е с тези богати и влиятелни хора?
— Честно казано, мнението на господин Рузвелт е без значение — поклати глава Дейвис.
Зи-лин се замисли над думите му. По негово мнение американският президент мразеше Мао и се страхуваше от него.
— Президентът управлява страната, нали? — попита той.
— Да — кимна Дейвис. — Но само до известна степен. Той трябва да се съобразява с куп ограничения от законодателната власт.
Тъмнината му попречи да види как Зи-лин замислено поклаща глава.
— Значи наблюдаваме действието на един от основните закони на вселената… Колкото по-богат е човек, толкова по-голям натиск може да оказва на околните…
— Мисля, че е точно така — размърда се до него Рос Дейвис. — Правилно схващате същината на нещата…
При следващата им среща в подножието на Копринената планина Дейвис не беше сам. До него стоеше един офицер от свитата на Чан. Зи-лин не каза нищо.
— Това е Хуайшан Хан — представи го американецът. — Подполковник в Националистическата армия.
— И близък съветник на генералисимус Чан — добави Зи-лин и леко се поклони. — Чувал сам за вас…
— Предлагам да похапнем — потърка ръце Дейвис. — На тръгване се отбих при нашия готвач и взех това-онова… — Яркосините му очи се местеха от единия на другия, сякаш не искаха да пропуснат момента, в който ще припламне неизбежната искра. Под сянката на близкото дърво ги очакваше голяма плетена кошница. Времето беше горещо, следобедният въздух тегнеше върху плещите им като задушлив саван.
Дейвис отвори капака на кошницата и започна да вади сандвичи, салати и подправки, доставени Бог знае откъде. Вътре се гушеше дори бутилка бяло вино.
— Надявам се да имате апетит — вдигна глава той. — Не искам толкова много и добра храна да отиде на вятъра…
Хуайшан Хан изви глава и хвърли поглед към ястията на чужденеца. Беше слаб и жилав мъж с квадратна челюст, характерна за жителите на северните погранични райони. Малките му уши бяха плътно прилепнали за черепа, през сивата и доста оредяла коса личеше виолетово петно, очевидно по рождение. Очите и носът му бяха някак незабележими, отстъпили доминиращо място на масивната челюст.
Дейвис подреди лакомствата на тревата и вдигна глава:
— Не ви ли харесват?
— Аз ще взема един сандвич — каза Зи-лин.