Тогава нямаше избор, сега — също. В главата му се появи мисълта за Буда и неговото учение. Дейвис се оказа абсолютно прав, когато направи забележката си относно житейските правила, към които трябва да се придържат всички вярващи в Буда…
Времето за разузнаване отлетя, вратата отскочи на пантите си. Мислите изчезнаха, остана действието. Действието на един жив организъм, решен на всичко, за да се спаси.
Неясна фигура се стрелна напред, Зи-лин протегна ръце и полетя след нея. Стовари се отгоре и с цялата тежест на тялото, стократно увеличена от силата на инерцията. Ръцете му се вдигнаха за смъртоносно „атеми“, в същия миг очите му регистрираха лицето на врага и изпратиха сигналите си до мозъка.
Ръцете му бавно се отпуснаха, тялото му потръпна от притока на адреналин. Гневът се стопи.
— Какво правиш тук?
Тя реши, че е много ядосан и се разплака. Беше една от дъщерите на Пу — онази, която откри огъня в косите на Рос Дейвис…
Положението беше сериозно, изход нямаше.
Конят се беше препънал. Може би товарът е бил прекалено тежък, а може би копитото му просто е попаднало в дупка. В крайна сметка това не беше от особено значение.
Значение имаше друго — стотиците килограми живо тегло, които се бяха стоварили върху стария Пу. Кракът на коня, естествено, беше счупен, но пораженията на човека бяха далеч по-сериозни. След кратък преглед Зи-лин установи, че Пу е мъртъв, вероятно от скъсване на далака и преплитане на червата, последвани от обилен вътрешен кръвоизлив.
Животното също страдаше. Със счупен крак то вече не ставаше за нищо, освен за временно изхранване на семейството. Но Зи-лин искаше да прекрати мъките му.
Спомни си за възбудените викове на Рос Дейвис, залепил се за гривата на жребеца, спомни си и онова замайващо чувство за свобода, което сам беше изпитал върху могъщия гръб. После напипа нервния възел и рязко натисна. Очите на животното бясно се завъртяха, после светлината ги напусна.
Момичетата ридаеха, но майка им успяваше да запази спокойствие. Празните очи и лишеното от изражение лице напомниха на Зи-лин за хилядите бежанци, станали жертва на безсмислената война. Неволно се запита за кого повече жали старицата — за коня или за съпруга си. Защото, макар и обречено на мизерия, семейството ще продължи да крета и без стария Пу, докато смъртта на коня го лишаваше от препитание.
— Нямаме пари дори за едно скромно погребение — каза по-късно жената. Гласът й беше тих, натежал от отчаяние.
Зи-лин и момичетата се забавиха с транжирането на коня, тъй като месото му трябваше да бъде употребено веднага, докато е още прясно. А старецът лежеше там, където го настигна нещастието. Слаб, с почерняло лице и окървавено тяло, полузасипано от свежи чаени листенца…
— Какво ще стане с духа му, ако не бъде изпратен по съответния начин?
Старицата не се обръщаше към никого, макар Зи-лин и дъщерите й да бяха вече около нея. Сякаш усещаше мъртвия си съпруг навсякъде из къщата — между изгнилите дъски на пода, зад вратичките на грубо скованите шкафове…
Идеята хрумна на Зи-лин, докато режеше трупа на коня заедно с дъщерите на Пу. Не каза нищо, само я прехвърляше в ума си като скъпоценен камък, който трябва да бъде огледан отвсякъде.
Идеята беше смела, дори безумна. Но и времената са такива, окуражи се той. В нея присъстваше нещо от будистката симетрия, от онова вечно равновесие между загуба и печалба, което в крайна сметка определя доброто и злото в поведението на обикновените смъртни.
Гледаше бледото и измъчено лице на вдовицата, усещаше мъката й като своя. Едновременно с това се чудеше как да проговори. Има ли право изобщо да иска нещо от нея? Или, по-скоро, има ли право да не й го поиска?
Строго погледнато, това, което възнамеряваше да поиска, влизаше в противоречие с каноните на будизма. Но Китай воюваше, целта на хората е да оцелеят и нищо повече… Именно оцеляване се готвеше да предложи на тези хора Зи-лин. Оцеляване срещу…
— Госпожо — реши се най-сетне той и се наведе напред, за да не повишава глас. На този етап нямаше смисъл да го чуват и момичетата: — Зная как да осигурите за съпруга си достоен преход в отвъдното…
Главата й се вдигна, преждевременно побелелите кичури коса се плъзнаха встрани от лицето й. Едва сега Зи-лин видя, че то е мокро. Жената беше плакала напълно беззвучно, вероятно за да не разстройва децата си. Но очите й бяха ясни и живи, без следа от умора или отчаяние. Такива са хората, принудени да водят ежедневна борба за своето съществуване. Тя отдавна беше приела жестоката си съдба, душата й беше изпълнена с решителност, нищо не можеше да я спре.