— Загубата ни е тежка, господин Ши — прошепна тя. — Но вие вече направихте за нас повече, отколкото можех да си представя… Не искам да ви създавам трудности.
— Напротив, госпожо — внимателно отвърна Зи-лин. — Аз съм този, който трябва да се извини. Всъщност искам да ви помоля за една голяма услуга… Имам възможност да уредя достойно погребение за мъжа ви, а след това да ви намеря и нов кон…
Госпожа Пу не каза нищо, но сълзите й пресъхнаха. Помълча в продължение на минута, после въздъхна:
— Войната носи страдания на всички ни, нали?
Зи-лин кимна в знак на съгласие.
— Ние трябва да оцелеем, господин Ши — продължи тя с поукрепнал глас. — Цената няма значение. Ако наистина можете да ни осигурите това, което споменахте, аз и моите дъщери ще ви бъдем вечно признателни.
Зи-лин ясно съзнаваше, че той трябва да изпитва признателност, но благоразумно премълча.
— Преди да взема съгласието ви, бих искал да ви обясня за какво става въпрос — каза той.
— Няма да ми вземете дъщерите, нали? — разшириха се за миг очите на нещастната жена.
— Не, госпожо, в никакъв случай!
— Така си и знаех — видимо се отпусна тя. — Вие сте добър човек, господин Ши — това разбрах още щом ви зърнах… Направете каквото считате за нужно, имам ви доверие. Ще оцелеем, въпреки нещастието… Защото сме жилави като бамбук.
— Искам да знаете за какво става въпрос.
— Джос — сви рамене тя.
— Джос — кимна Зи-лин.
— Вие сте луд! — прошепна Хуайшан Хан. — Напълно луд!
— Защо? — изви вежди Зи-лин. — Защото искам да умра?
— Това няма да ви се размине!
— Ще ми се размине и още как! Особено ако ми помогнете…
— Изключено!
Зи-лин изпрати едно от момичетата да го повика, но той се появи едва след мръкване.
— Буда! — въздъхна с бледо лице Хуайшан Хан. — Изчезнахте изведнъж и вече бях сигурен, че ви се е случило най-лошото! Какво стана?
Зи-лин му разказа накратко за нещастието на семейство Пу, после стигнаха и до разменените преди миг реплики.
— Елате — поведе го извън къщата той. — Ще ви докажа, че планът ми е напълно реален…
Около тялото на нещастния Пу горяха огньове. Беше ги запалил Зи-лин, който не искаше да го мести, но едновременно с това трябваше да го пази от хищниците.
— Ето вижте — пристъпи в кръга на светлината той. — На години съм почти колкото него, телосложенията ни са приблизително еднакви. Никой няма да забележи…
— Но в лице изобщо не си приличате — отбеляза Хуайшан Хан.
— Вярно — кимна Зи-лин. — Но след като приключим с него, това няма да има никакво значение.
— Вие наистина сте луд! — втренчи се в него Хуайшан Хан.
— Напротив. Просто открих изход от ситуацията, в която ме е поставил Чан. Смъртта ми слага край на всякакви заговори и толкоз. Жаждата за отмъщение на Чан ще се стопи като облаче дим.
— Как ви хрумна това?
— Този човек с мъртъв — въздъхна Зи-лин. — Не съм желал смъртта му, но тя е факт. Семейството му е безкрайно бедно, а сега остана и без кон. Само боговете знаят какво го чака… Вземам на заем тази тленна обвивка, чиято душа отдавна е отлетяла, а срещу нея им давам средство за препитание…
— Искам честно да ми отговорите на един въпрос, другарю Ши — погледна го право в очите Хуайшан Хан. — Какво щяхте да направите, ако вдовицата беше отказала? Щяхте ли да ги оставите да умрат от глад?
— Щях да направя точно това, което правя в момента — отвърна Зи-лин. — Щях да осигуря средства за достойно погребение на господин Пу, а след това щях да им намеря и нов кон. Друг начин наистина няма…
Хуайшан Хан го гледа в продължение на цяла минута. Огньовете весело пропукваха, миризмата на изгоряло дърво почти поглъщаше сладникавата воня на насилствена смърт.
— Госпожа Пу положително е усетила истинското състояние на нещата, но се чувства задължена и вероятно затова не отхвърли предложението — продължи Зи-лин. — Единственото й желание беше да не отвеждам дъщерите й. А с тази услуга ще бъдем квит…
Хуайшан Хан се обърна и приклекна до трупа. Взе ръката му и я обърна с дланта нагоре.
— Лицето ще гримираме — промърмори той. — Но какво ще кажете за това? — пръстите му пробягаха по огромните жълтеникави мазоли на селянина.
Зи-лин се засмя и протегна ръце. Мазолите по дланите му бяха не по-малки от тези на Пу, гладката им повърхност блестеше като слонова кост.
— Забравяте, че аз съм истински революционер, другарю — промърмори той. — Години наред съм работил на полето редом със селяните. Аз съм един от тях, такива трябва да бъдат всички комунисти…