Тони Симбал вдигна глава към поредицата картини в позлатени рамки.
— Особено тази…
Платното беше на Сезан, необичайно агресивно с ярките си цветове. Четката на художника беше действала с размах, цветовете бяха положени майсторски и оказваха на зрителя почти физическо въздействие. Симбал не разбираше скрития замисъл на картината. Харесваше му, но не можеше да го възприеме изцяло.
— Сезан е художник, който умее да балансира на ръба на безумието и именно това ме привлича у него — каза Макс Тренъди. — Създава една цяла вселена — хаотична и едновременно с това абсолютно логична… Не мислиш ли? — сведе поглед към каталога, получен при влизането в залата на търга, и си записа нещо в полето. После отново погледна Симбал: — Почти не те видях на купона снощи…
— С Моника си припомняхме миналото…
Тренъди затвори кориците на каталога и се ухили:
— Значи затова гардеробът ми се оказа блокиран за повече от час, а?
— Сигурно — сви рамене Симбал.
— Я да поседнем — предложи Тренъди и тръгна към широката зала с дълги редици кресла. Търгът се провеждаше в една от най-известните аукционни къщи в страната. Залата на Уисконсин авеню все още беше полупразна. — Доколкото разбирам, спомените не са довели до нищо добро…
— Не доведоха изобщо до нищо! — намусено отвърна Симбал. Залата бързо се запълваше, Тренъди правилно беше предвидил, че е време да си намерят места. — Предполагам, че Моника вече те е осведомила за интереса ми към Питър Кърън…
Тренъди отвори каталога и отново си записа нещо.
— От къде на къде трябва да ме информира за каквото и да било? — попита с известно закъснение той. — Но тъй и тъй повдигаш въпроса, затова мисля, че трябва да решим един малък проблем…
По-късно, след като Тренъди се отказа да наддава за Сезан поради прекалено високите ставки, двамата напуснаха залата и бавно тръгнаха към реката. Денят беше влажен и студен, откъм Потомак духаше пронизващ вятър. Сякаш зимата отново се връщаше и върху леда всеки миг щяха да се появят кънкьори…
Облечен в охлузен лоден, който повече би отивал на някой беден студент от близкия университет „Джордж Вашингтон“, Тренъди се сгуши в яката си като костенурка.
— Какъв е този внезапен интерес към Питър Кърън? — попита без предисловие той.
— Преди малко каза, че имаме проблем — парира Симбал. — Какъв е той? Има ли връзка с Кърън?
— Бих желал да прекратим този дуел — въздъхна Тренъди.
— Вече не работя за теб, Макс — погледна го в очите Симбал. — Действията ми не подлежат на контрол от Службата по наркотиците…
— Но въпреки това сме тук, един до друг… Как ще обясниш това?
— Имам нужда от информация — неохотно призна Симбал.
Завиха по Вирджиния авеню и тръгнаха на северозапад.
— Не виждам как мога да ти помогна, ако не говориш открито — сви рамене Тренъди. — Знаеш, че няма начин да измъкнеш нещо от мен, а без достъп до служебния компютър си направо нула… — замълча, после тръсна глава: — Ясно! Моника и купонът… Дадох ти възможност за прекрасен старт! Май наистина почвам да остарявам…
— Наистина ми хрумна да използвам Моника за достъп до компютъра, но не се получи — призна Симбал.
— Момичето си го бива — кимна Тренъди. — Никак не е глупава, но е хлътнала до ушите по теб… Господ знае защо, тъй като ти си един коварен копелдак… Дано й дойде акълът! Все пак тя не те познава така добре като мен…
— В замяна на това ти пък не спиш с мен…
— Пресвета Дево! — разшириха се очите на Макс Тренъди, а устните му се разтегнаха в иронична усмивка: — Означава ли това, че тя се е докоснала до истинския Тони Симбал?!
Намалиха крачка и спряха пред южния вход на парка Рок Крийк. От мястото им добре се виждаше езерото в дъното, зад него се издигаше красивата, покрита с мрачна слава фасада на хотел „Уотъргейт“.
Симбал замълча. Очите му механично се плъзнаха по застиналата вода, сива като гръб на охранен кашалот. Защо нямам желание за словесен двубой, запита се той. После тръсна глава:
— Ще ми помогнеш ли, Макс?
— Сам каза, че вече не работиш за мен — поклати глава другият.
Симбал инстинктивно усети, че не чука на нужната врата и нещо му се изплъзва. Това чувство го обзе още в залата за наддаване и остана в душата му като лепкава паяжина. Но какво се крие зад него?
— Може би е време да станем приятели — тихо промълви той.
— Аз ти имах пълно доверие, Тони — погледна го прямо Тренъди. — Дори след Бирма… После звънна онзи твой състудент и ти заряза отдела, заряза и мен… Кой дава право на надутите английски копелета да крадат чужди, търпеливо обучавани агенти?