Чайката напусна магистралата и спря на банкета. Малюта слезе и задържа вратичката пред нея.
Спуснаха се по тясна пътечка, покрита с каменни плочи. Светлините на многоетажните жилищни блокове пробягваха по леда на Москва-река, започнал да се пропуква малко преди новия, може би последен за сезона снеговалеж. Тесните ивици вода бяха оловносиви и напълно неподвижни.
— Това е любимото ми място — въздъхна Малюта, после побърза да добави: — Тук провеждам личните си разговори, защото съм сигурен, че не могат да бъдат подслушвани… — ръцете му се разпериха. — Голо и равно, няма място за укрития… Ще зърна всеки, който се спотайва наблизо, дори да е залегнал…
Снегът изглеждаше розов от разсеяната светлина на града. Нямаше вятър и снежинките падаха почти отвесно. Малюта спря на крачка от брега, цигарата му проблесна в мрака като всевиждащо око на магьосник.
— Тук някога щях да умра… — гласът му беше тих и някак отнесен. — Бях петнадесетгодишен, упорит и своенравен хлапак, който не признаваше никакви правила… Беше пролет, горе-долу по това време на годината… Мама ме предупреди, че ледът вече е тънък, но нямаше кой да я чуе…
Изпусна няколко колелца дим, главата му беше леко наклонена. Сякаш искаше да улови издайническото пропукване на леда. От цялата му поза лъхаше арогантност, Даниела усети как в душата й се надига гняв.
Но такъв си беше Олег Малюта: трезв и разсъдлив, остър като кама, нагъл и гениален… В главата й отново бръмна познатият тембър на чичо Вадим: Мъжкият пол играе доминираща роля само защото мъжете вярват, ме това е така.
Даниела отчаяно се бранеше от влиянието на този мъж. Но дълбоко в душата си подозираше, че именно горещото й желание да се опази от него лежи в основата на страха, който парализираше волята й.
— Отидох да карам кънки — продължи Малюта. — Хванах се на бас, че ще карам, въпреки тънкия лед… Бях достатъчно опитен, за да усетя опасността. Но и достатъчно твърдоглав, за да се откажа… Видях дълбоките следи, които оставяха кънките, и това беше ясно предупреждение. Здравият лед е бял, по него почти не остават следи…
Ръката с цигарата описа кратка окръжност:
— Пропаднах, разбира се… Точно ей там… Трясъкът беше толкова силен, че приличаше на пистолетен изстрел. Започнах да потъвам. Водата беше тъмна и страшно студена… — Фасът отлетя от ръката му и изсъска в реката. — Оттогава насам водя тук хората, които стават безполезни за мен… Нещо като алтернатива на физическото ликвидиране…
Пак не завърши разказа си и това е типично за него, помисли си Даниела. Беше му достатъчно да покаже на слушателя, че си е извлякъл съответната поука. След като е тук, значи не се е удавил във водите на Москва-река, нали?
— Спокойно, мила моя Даниела Александровна — засмя се Малюта. — Нямам намерение да те ликвидирам. Ти си особено създание, човек трябва да цени и пази такива като теб…
— А понякога и да ги показва на публиката — добави тя и заби очи в лицето му: — Нали точно това беше целта ти тази вечер?
— В Болшой? Да, разбира се… Това също е част от играта…
— Каква игра?
По изпитото лице на Малюта пробягаха сенки, чертите му изведнъж станаха остри като нож.
— Ти беше достатъчно интелигентна, за да стигнеш чак до Политбюро — промърмори той. — Сама, със собствени сили, използвайки по наистина забележителен начин мъжете по пътя си. В капана ти са попадали умни мъже, бих казал дори гениални мъже… Просто защото си съумяла да се възползваш от общата им слабост…
— Те са ти предоставяли всички възможности за една отлична кариера, защото са искали да те притежават… Но собствените ти заслуги също не са малки, така си съумяла да подхранваш надеждите им… Господи! Те са били готови да идат накрай света заради теб, отдавали са ти душата си, свеждали са глави в скута ти и са споделяли онези свои тайни, които са им осигурили пътя към върха! И за какво? — Дланите му грубо стиснаха гърдите й, после се плъзнаха към слабините: — За това? Или за това?
Даниела слушаше мъжкарските му изблици и усети как й призлява. От приказките му излиза, че само с едно вдигане на краката тя изведнъж е превърнала в деца такива зрели и умни мъже като Карпов и Лантин…
Пред очите й се спусна пурпурната пелена на гнева. Усети как главата й се изпразва от разум — така, както хората усещат студа или жегата…
Въздържа се с цената на огромни усилия, наложи си да разсъждава… Не се превръщай в това, в което те обвинява този тип, заповяда си Даниела. В едно празноглаво създание, което разчита единствено на емоциите и не притежава нито интелигентност, нито рационално мислене… Той е убеден, че мислиш с онова, което лежи между краката ти. Нима ще му докажеш, че е прав?