— Искаш прекалено много — отчаяно прошепна Даниела. — Тези неща са…
— Тези неща ще ги изпълниш, другарко генерал! — прекъсна я безцеремонно той. — В противен случай ще бъда принуден да заповядам бомбардировка над „Кам Сан“!
— Какво?! — прошепна тя и сърцето й пропусна един такт. Тоя тип е луд! Нима наистина иска да бомбардира военен обект на чужда територия?!
— Е, не се учудвай толкова — усмихна се Малюта. — Такива неща стават… Пилотска грешка, стечение на нещастни обстоятелства и прочие… И друг път сме използвали подобни методи, нали? Това наистина ще стане, другарко генерал, можеш да ми повярваш! По един или друг начин „Кам Сан“ трябва да стане неизползваем за нашите „китайски другари“…
Миг по-късно ботушите му заскърцаха по твърдия сняг. Останала сама, Даниела неволно насочи поглед към мрачно проблясващите води на Москва-река…
От мястото си в ресторанта Хуайшан Хан виждаше отлично Хълма на дълголетието. Беше седнал на най-хубавата маса в „Тин Ле Гуан“ на северната страна на езерото, до което се издигаше Летният дворец.
На практика ресторантът, специализиран в предлагането на прясно уловена от езерото риба, заемаше част от градините на двореца, който се намираше на около четиридесет и пет минути път от центъра на Пекин.
Очите му внимателно пробягаха по Хълма на дълголетието. По ирония на съдбата този хълм беше издигнат от човешка ръка. Нищо на този свят не е вечно, но хората не могат да се освободят от егоизма и непрекъснато търсят начин да оставят нещо след себе си — нещо, което да надживее тленните им останки. Дали и строителите на този хълм са се вълнували от подобни мисли, запита се Хуайшан Хан.
Павилионите на ресторанта бяха наскоро реставрирани, от блестящите плочки на покривите, красиво боядисаните колони и вътрешни стени се излъчваше малка частица от някогашното величие на столицата. Хуайшан Хан обичаше да идва тук по обед, предпочитаното му място беше в Павилиона на птичата песен. Оттук имаше възможност да гледа Хълма на дълголетието и да разсъждава за живота. Вилата му беше съвсем близо, но от нея не се виждаше този хълм…
Ресторант „Тин Ле Гуан“ беше прочут със своята кухня, но Хуайшан Хан идваше тук за друго. От години беше изгубил всякакви вкусови възприятия и избираше храната си според цвета й. Поръчваше това, което привличаше погледа му, и то неизменно се оказваше добро.
Сезонът все още не беше подходящ за събирането на птичките в кичестите клони на дърветата край езерото, но Хуайшан Хан изобщо не се вълнуваше от това. Спокойните води, сигурността, излъчваща се от Летния дворец, и спомените бяха достатъчни, за да се чувства добре. И присъствието на Хълма, разбира се.
Имаше впечатлението, че докато беше жив, Ши Зи-лин беше харесвал изкуствените хълмове. Но в това едва ли имаше нещо чудно, тъй като Зи-лин беше израсъл сред „юан“ — красиво изваяните градини на Сучоу, докато за самия него те бяха прекалено строги и ограничени.
Изведнъж си даде сметка, че това вече няма никакво значение. Тези вътрешни съпоставки на „юан“ и свободната природа бяха мъртви като самия Зи-лин. Обзе го дълбоко вътрешно удовлетворение.
— Другарю Хуайшан?
— Да.
— Ще поръчваме ли?
Хуайшан Хан бавно отмести поглед от магнетичната панорама на хълма и го спря върху издълженото лице на Джин Канже.
— Стомахът ти протестира, а? — изръмжа той. — А аз вече отдавна не изпитвам глад и не мога да спя… Забравил съм какво означава хранене три пъти на ден и осемчасов сън. Затварям очи, но не заспивам. Мечтая за бойни полета и кръв, за политиката на промяната, за настъпването на комунизма. Чувам как народът на Китай ме зове и сънят отлита. Нямам нужда от почивка. Може би е от възрастта, не знам… — махна с ръка, тънка като рибешка кост. — Но ти поръчвай, не измъчвай стомаха си с моите приказки… Без миди, моля те! Искам едно-две „жиао зи“ и толкоз!
Джин Канже се подчини и на масата скоро се появиха чиния препържени тестени топчета и две чашки „мао-тай“ — алкохолна напитка с особен вкус и доста нисък градус. За себе си поръча една цяла риба. Отпиха от чашките и замълчаха. Джин Канже с удоволствие би поръчал още неща за ядене, но се въздържа заради стареца. Добре знаеше за неспособността му да различава вкусовите качества на храната и не искаше да прояви неуважение.