— Я ми кажи, другарю Джин — вдигна глава Хуайшан Хан. — Снощи сънува ли нещо?
Джин Канже вече беше свикнал на странностите му и веднага отговори:
— Да, сънувах. Пъстърви в бистро планинско поточе. Люспите им бяха жълти и проблясваха на светлината като разтопено злато.
— Аха — поклати глава старецът. — Това е добро предзнаменование.
Кожата на лицето му беше сбръчкана и висеше на многобройни торбички. Обратната страна на дланите му беше изпъстрена със старчески петна — тъмни точки върху тънката като оризова хартия изсъхнала кожа…
— Пъстървата превъплъщава Китай… Народа на Китай, един наистина златен народ… — главата му се поклати върху тънкия врат и в жеста му имаше нещо странно. Може би заради странния начин, по който седеше — с едното рамо нагоре. Но Джин Канже знаеше на какво се дължи това — преди много години Хуайшан Хан беше получил сериозни счупвания на гръбначния стълб… — Това е хубаво — продължаваше да клати глава старецът, а очите му станаха тъмни и замислени.
— Я ми кажи, ти имаш ли деца?
Джин Канже потисна въздишка на досада. Старецът прекрасно знаеше, че има деца. Знаеше колко са, знаеше имената и възрастта им. Беше ги виждал безброй пъти. Въпреки това покорно започна да изрежда имената и годините на шестте си деца.
Хуайшан Хан го слушаше с неподправен интерес и кимаше с глава. Сякаш за пръв път чуваше всичко това. После промълви обичайната си фраза:
— Да имаш деца, означава да си благословен, Джин Канже… — Само в този случай произнасяше пълното му име. — Децата са най-важното нещо на света. След смъртта на първата ми жена многократно се опитвах да създам поколение. Смених три жени, имах и една любовница с прекрасна кожа… Надживях ги всичките, но нямам с какво друго да се похваля… Нито една от тях не беше в състояние да зачене…
— Проклетите доктори, чумата да ги тръшне дано! — по лицето му се изписа видимо вълнение. — Никой нищо не успя да разбере! Жените ми бяха здрави и способни да раждат, аз също. Бях пълен с мъжка сила чак до осемдесетгодишна възраст! И въпреки това нямам деца!
Ти не знаеш какво е това чувство, Джин Канже. И слава Богу. Ти не носиш моето проклятие…
Сълзи ли проблясват в очите му, запита се Джин Канже. Напълно възможно. Хуайшан Хан дълбоко се вълнуваше от липсата на свое поколение, макар че всеки друг на неговата възраст и в неговото положение би се отпуснал и успокоил, доволен от смъртта на врага си.
Но това не се отнасяше за Хуайшан Хан. Той винаги искаше повече. Сега си бе наумил да унищожи и сина на Зи-лин. Детето на своя враг…
— Аз нямам време да мисля за деца — предпазливо подхвърли той. — Умът ми е изцяло запълнен с други неща. Най-вече с Хонконг…
— Още едно проклятие! — изръмжа Хуайшан Хан. — Това противно гнездо на капиталистическа алчност е срамно петно върху лицето на Китай! Проклет да е Ши Зи-лин за своите машинации там, дано се провали в десет хиляди чистилища! Как изобщо е възможно да се твърди, че пътят за спасение на Китай минава през Хонконг! — съкрушено поклати глава, гласът му стана още по-мрачен: — Колко дълбоко се заблуждават хората… При това хора с влияние и авторитет. Хора, които са длъжни да разпространяват истината…
— Ши Зи-лин се мислеше за Небесен страж на Китай! — изсмя се той. — Какъв идиотизъм! Каква заблуда! Изпрати близките си в Хонконг, опита се да им прехвърли широките си правомощия. Как е възможно това? Да имаш толкова власт и да я прехвърляш в чужбина! Каквото и да говорим, каквото и да казваме, че ще предприемем — едно нещо е ясно: Хонконг ще си остане Хонконг. Едно чудовище, създадено от „чуждестранните дяволи“ по свой образ и подобие. Едно дълбоко корумпирано чудовище. Да се опитваме да го променим, означава да си губим времето. Много по-добре е да му обърнем гръб и да забравим, че съществува.
Храната отдавна изстиваше на масата, но Хуайшан Хан не я забелязваше. Джин Канже умираше от глад, но не смееше да хване пръчиците преди по-възрастния мъж. Нито пък можеше да му напомни за какво са тук… Беше принуден да мълчи и да слуша. Нямаше нищо против, тъй като се докосваше до истинската, безграничната власт… А затова докосване би се лишил от далеч повече неща, отколкото от една скромна вечеря…
— Защо Джейк Ши още е жив? — попита със заповеднически тон Хуайшан Хан. — Защо се отлага моето отмъщение?
— Полковник Ху има нужда от още малко време — поясни Джин Канже. — По думите му, нашата малка праскова все още не е узряла… — очите му не се отделяха от лицето на Хуайшан Хан: — Предварително ви предупреди, че манипулацията на човешкото съзнание не се вмества в никакви срокове. А вие казахте, че…