Хуайшан замислено го наблюдаваше.
— Как изглеждаше Камбоджа, другарю Джин? — попита след известно време той.
Джин Канже блъсна настрана празната си чиния. В нея нямаше абсолютно нищо, дори рибешките кости бяха изядени.
— Бил ли сте някога в ада? — отвърна с въпрос той. За пръв път върху лицето на Хуайшан Хан се появи друг израз, различен от болката и желанието за мъст. „Това са основните причини, за да е жив, помисли си Джин Канже. Въпреки високопарните фрази за бъдещето на Китай…“
— Адът е мястото, където живях през последните тридесет и осем години — тихо отвърна старецът.
— Заминал? — прошепна Блис. — Къде?
— В Япония.
— Къде по-точно в Япония?
— По работа, съкровище — отвърна Трите клетви. — Не е наша работа да се интересуваме от маршрутите на великия Джуан…
Блис долови нещо особено в тона му, но беше твърде развълнувана, за да му обърне внимание.
— Защо не ме е изчакал?
Току-що се беше прибрала от болницата, изтърпяла какви ли не тестове на главата и мозъчната дейност. Лекарите не успяха да открият нищо определено и поискаха да остане още няколко дни, но тя отказа.
— Какво ми е? — попита ги тя.
— Все още не знаем — отвърна един от тях и разгъна дългата компютърна разпечатка от изследванията й. — Именно затова настояваме да останете…
— Защо?
— Ще се опитаме да открием някои неща…
— Какви неща?
— Ами например защо нашите тестове не показват нищо…
— Значи има нещо, така ли?
— Досега не открихме никакви изменения.
— Енцефалограмата?
Изследването на мозъчните импулси беше причина за загрижеността им.
— Няколко дребни реакции извън нормите, които държим да проучим…
— Значи имате причини за безпокойство, така ли?
— Не, но просто държим да сме на сигурна почва. Затова бихме ви помолили да останете още няколко дни и…
Тя поиска дрехите си и напусна болницата. Дойде й до гуша от мънкане и мъгливи предположения. Тези доктори са като гръцките оракули: говорят, без да казват нищо, оставят те сам да се бориш със страховете си…
Джонката на баща й усилено се ремонтираше от три отделни бригади строители, а самият Тцун временно се прехвърли на друг плавателен съд от търговския си флот. Именно на него заведе и Блис.
Не й каза нищо за Джейк, преди да пристигнат, упорито се правеше, че не чува въпросите й.
— Къде в Япония? — отново попита тя, когато най-сетне се озоваха на борда на джонката.
— Не зная, съкровище — сви рамене той. — По всяка вероятност е в Токио. Нали там живее приятелят му от Якудза?
— Микио Комото ли? Да…
— Джианът беше убит от Якудза и Джейк замина да разбере кой ги е изпратил.
Едва сега Блис си даде сметка за необичайното напрежение, което се излъчваше от баща й. Нормално е, рече си тя. Ши Зи-лин беше всичко за него.
По време на престоя си в болницата се опитвате да не мисли за Джиана. Предпочиташе да се предаде на силните лекарства и да спи. Носеше се върху лепкавите облаци на тежкия сън, сънуваше ослепителна светлина, сред която се въртяха огромни сфери. Вътрешността им беше тъмна и заплашителна, а въртенето — бавно и натежало от напрежение.
Събуждаше се рязко, обзета от чувството, че най-близката сфера й е странно позната. Напрягаше взор и изведнъж проумяваше, че това не е сфера, а лицето на Ши Зи-лин… Такова, каквото беше миг, преди да го покрие с възглавницата.
Правеше всичко възможно да прогони този кошмар. Обикновено подхващаше разговор с някой от болничния персонал или пък с баща си — ако беше в стаята.
Но веднъж това лице й се яви насън, бягството беше невъзможно. Очите му бяха затворени — в това беше абсолютно сигурна. Но въпреки това имаше чувството, че я наблюдава. Как е възможно това?
Спомни си за „да-хей“ — величествения мрак, в който се съдържаше същността на човешкото съществувание.
Запита се дали Буда някога ще и прости за това, което беше сторила. Но Зи-лин я помоли да му направи тази услуга. Нямаше друг начин да го спаси от куршумите на убийците…
За пръв след инцидента Блис се запита как Джианът усети приближаването им. Той знаеше, че идват, още преди увеселителната лодка да опре в борда на джонката. Защо не предприе нищо, за да се спаси? Имаше достатъчно време, и двамата биха могли да напуснат джонката…
— Съкровище! — долетя някъде отдалеч гласът на Трите клетви. — Не отговори на въпроса ми…