— Къде сме? — попита Джейк.
— В планината.
— Къде отиваме?
— Нагоре.
Вървяха дълго. Звездите над главите им следваха неизменния си път. Изплющяха криле, блеснаха гневни оранжеви очи, бухалът нададе смразяващ кръвта крясък и изчезна в тъмната нощ. Мъжът и момчето едновременно чуха предсмъртния писък и острото хрущене на строшени кости.
— Тук живеят „днех лунг“ — земните дракони, най-могъщите създания на света — прошепна Фо Саан. — Тук, от Шан, черпят своята сила…
— От тази планина или от всяка друга? — попита Джейк.
— Питай водите и ветровете.
— Фен-шуи…
— Да. Фен-шуи — изкуството на геомансията, способността да разгадаваш тайните на природата от земята и въздуха, огъня и водата, металите… Петте основни елемента. — Привел гръб, Фо Саан неуморно крачеше нагоре по стръмната пътека. — Земята съдържа „ки“, точно като всеки от нас… „Ки“ е една огромна спирала. Понякога се вие надолу, към центъра на земята, понякога изригва нагоре — към долините, реките и потоците… И към Шан, великата планина. Изобщо към местата, на които човекът иска да се засели…
Стигнаха върха на разсъмване. Звездите бяха близко, но на изток вече започваха да избледняват. Останалата част от небесния свод беше все така тъмна и величествена.
— Легни — прошепна Фо Саан. — Затвори очи.
Джейк мълчаливо се подчини.
— Ще прогониш смъртта, само ако успееш да натрупаш енергията, необходима за приложение на всичко научено — продължи Фо Саан. — Тренировката е едно, бойното поле — съвсем друго. За да оцелееш там, трябва да владееш до съвършенство елементите, които съставляват „ки“ — бързина, ловкост, гъвкавост на тялото и духа.
Сила, енергия, мощ…
Джейк не чу, а по-скоро усети думите му, клепачите му останаха плътно стиснати.
— Ти вече не си дете, не си бебе…
Дали Фо Саан повтаря тези думи нарочно? Джейк не беше в състояние да определи това.
— Трябва да започнеш от самото начало. Трябва да овладееш основните елементи на живота и никога да не се разделяш с тях.
Джейк отвори уста да извика, но от гърлото му не излезе нито звук. Върху гърдите му легна тежък камък, заплашвайки да го смаже. Клепачите му неволно потрепнаха.
— Не отваряй очи — предупреди го Фо Саан и той се подчини.
— Не мога да дишам — оплака се едва чуто той. — Ще умра…
— На гърдите ти има камък — каза Фо Саан. — Огромен и тежък камък. Вероятно се е откъртил от скалата по време на пролетното топене на снеговете…
— Не мога да дишам!
— Значи трябва да се научиш да дишаш отново — каза Фо Саан и Джейк изведнъж разбра смисъла на думите, които повтаряше учителят: Вече не си дете. Вече не си бебе… В гърдите му не остана капчица кислород. Тежестта смазваше гърдите му — сякаш го притискаше великата Шан. Трябва да започнеш всичко отначало…
— Може би ще попиташ защо не те уча да дишаш отново на някое тихо и спокойно място — продължи Фо Саан. — Някъде, където има прохладен ветрец и разполагаме с всичкото време на света… — Гласът му беше тих като писък на комар. — Ще ти отговоря така: сега характерът на урока е друг. Сега става въпрос за инстинкт. Когато те нападнат, ти ще действаш по инстинкт, той ще ръководи дишането и мускулната ти енергия. Ако „ки“ го прекъсне, ти ще умреш.
Затова трябва да овладееш дишането в момент на защита и нападение, да поддържаш гъвкавостта на мускулите си и могъщия поток на „ки“. Сега си обект на нападение. Дишай!
Гласът потъна в нощта, пред очите на Джейк се появиха яркочервени кръгове. Той напразно се питаше откъде изскочиха те, на какво се дължи ослепителното им сияние. Сърцето му блъскаше като чук, огромната тежест смазваше гръдния му кош, ушите му писнаха. Ще умра, отчаяно си помисли той.
После дойде движението. Не можеше да определи дали се движи тялото или духът му. Изведнъж се озова на свобода, увиснал свободно в пространството. Болката изчезна, до ушите му достигаше тихо бълбукане, сякаш от невидим поток… Това ли е „ки“, за което говореше Фо Саан?
Джейк насочи поглед към тънкия сребърен лъч, който пронизваше гъста, девствена гора. После тръгна по него, по самия му ръб…
Изкачваше се нагоре. Колкото повече вървеше, толкова по-голяма ставаше силата му. Мускулите му възбудено потръпваха, сякаш галванизирани от неизвестна вътрешна енергия.
Изкачваше се нагоре, все по-високо и по-високо… Тежестта изчезна, някъде дълбоко долу се разнесе тътенът на голямата скала. Дробовете му се напълниха с кислород, гласът на Фо Саан отново се появи: