Звънтящата тишина се нарушаваше единствено от почукването на дъждовните капки върху покрива на задимената колиба. В нея имаше нещо тревожно, нещо, което пробуждаше страх…
Даниела Воркута притисна до гърдите си зайчето с мека златиста козина. Кафявите му очички я гледаха с неподправено възхищение.
— Той е страхотен — промърмори Михаил Карелин и се обърна да си върви.
— Откъде знаеш, че е той? — капризно издаде устни Даниела. — Аз мисля, че е тя…
— Добре — въздъхна Карелин. — Нек бъде тя… Купуваш ли я?
— Не зная… Мартина е много капризна по отношение на играчките.
— Внучката на чичо ти Вадим навършва седем, нали така? — пожела да се осведоми той. — Как може да бъде капризна?
Даниела остави зайчето в кошницата при неговите побратими и се отдалечи. Придвижването им не беше лесно, тъй като се намираха в „Детский мир“ — най-големия в света универсален магазин за деца. Тук тълпата беше по-голяма дори от мавзолея на Ленин — безспорно най-голямата туристическа атракция на Съветския съюз.
— Тук е дяволски задушно, Данушка — оплака се Карелин. — Нека побързаме, не ми се иска цяла сутрин да се мотаем… — Свободното му време беше предназначено само за нея, тъй като жена му беше заминала при майка си в Ленинград.
— Видя ли подходящ подарък за Мартина, веднага ще го разбера — успокои го тя.
— На мен зайчето ми хареса…
— Защото така ти е най-лесно — игриво се усмихна тя и го хвана подръка.
— Не, наистина ми хареса! Просто бях сигурен, че виждам как му мърдат мустачките…
Тя се засмя, очите й внимателно оглеждаха околните щандове. Повървяха така още известно време, после тя тръсна глава и се обърна.
— Да знаеш, че си прав…
Върнаха се на щанда с плюшените играчки и тя отново взе зайчето.
— Откъде си сигурна, че племенницата ти ще го хареса? — полюбопитства Карелин.
Даниела гледаше играчката в лицето. Не можеше да му каже, че това зайче е предназначено за още нероденото й дете; че го е довела тук за нещо, което това дете след време ще обича, а тя самата ще си спомня за този кратък миг на щастие… Забравила за ярост, гняв и съжаления…
— Вземи го — подкани я той. — Наистина е чудесно.
Даниела извади служебната си карта и получи светкавично обслужване. Докато щандистката увиваше зайчето в хартия за подаръци, тя извади от чантичката си дебел плик и безмълвно го подаде на Карелин.
Той й хвърли един внимателен поглед и повдигна капачето.
— Пресвети Боже!
Пръстите му сръчно прехвърлиха снимките, стомахът му се сви. Имаше чувството, че вижда не себе си и Даниела в интимни пози, а двама напълно непознати. Когато прехвърли и последната от снимките, притеснението му вече беше съвсем видимо.
— Къде се негативите?
— Изгорих ги — отвърна Даниела и извади пари да плати зайчето.
— Как успя да го постигнеш?
— Не ме питай.
— Искам да зная, Данушка!
Говори точно като Малюта, отбеляза в себе си Даниела.
— Защо просто не ми се довериш? — попита на глас тя.
— Но как се добра до тези снимки? Отмъкна ли ги?
— Съвсем не — отвърна тя и пое в ръце обемистия пакет. — Той сам ми ги даде.
— Трябва да му се е случило нещо много сериозно, за да постъпи така…
— Най-сетне повярва, че имам глава на раменете си…
— Даниела! — извика Карелин и тръгна подире й. — Той те мрази в червата!
Тя не каза нищо. Карелин я хвана за лакътя. Лицето й се озова на сантиметри от неговото, тълпата ги блъскаше от всички страни.
— Искам да зная!
— Защо? — изведнъж се ядоса тя. — Защо трябва да знаеш всичко? Нима споделяш всичко с мен?
— Разбира се, че споделям.
— Лъжец! — извика тя. — Мръсен лъжец, който очаква да му повярват!
— Не те разбирам…
Тя вдигна глава и бавно приближи лицето си към неговото.
— Аз зная, Михаил… Разбираш ли? Зная кой си ти!
— За какво говориш?
— Хайде, стига! — сопна се тя. — Да се махаме оттук! — изведнъж й се зави свят от огромния магазин и тълпите хора край щандовете.
Отведе го в близката градина, тъй като през този сезон в парка обикновено е претъпкано. Беше й дошло до гуша от тълпите.
Седнаха на дървена пейка. Наближаваше времето за вечеря, сиви врабци подскачаха в краката им с надеждата да намерят трохи, няколко техни събратя шумно се караха в клоните на брезата над главите им. На крачка от тях важно се клатушкаха гълъби, клюновете им почукваха на празни обороти по асфалтираната алея.