— Ши Джейк… — прошепна тихо, но отчетливо той. Джейк сграбчи съсухрената му фигура и я метна на рамо. Отдалеч личеше, че този човек отдавна вече е изгубил способността да се придвижва бързо, от него лъхаше на пръст.
Вътрешността на лабораторията се изпълни с лютив дим, дишането стана трудно. В дъното блесна ослепителна светкавица, последвана от оглушителен взрив. Химикалите! Джейк изнесе Хуайшан Хан на верандата и го положи на мокрите дъски. Дъждът се сипеше като из ведро, вятърът се усилваше. Облаците бяха надвиснали ниско, сивите им краища почти докосваха върховете на околните дървета. Очите му уловиха фигурите на Симбал и Бенет, реакцията му беше мигновена. Четвъртият мъж в цеха не можеше да бъде друг, освен Нага! Или Чен Ю — главатарят на „Дикуи“. Направи крачка към вратата, но в същия миг се разнесе оглушителен тътен и покривът на леката постройка хвръкна във въздуха. Една от стените се срути. Ярки пламъци се вдигнаха към небето, дъждът беше безсилен да ги потуши.
Проникването в руините беше невъзможно, жегата и задушливият дим се бяха погрижили за това…
Джейк се обърна, очите му опипаха фигурата на стария китаец, облегната на близкото дърво. Лицето му беше разкривено от болка.
— Ти си Хуайшан Хан — приклекна до него Джейк.
Клепачите на стареца потрепнаха, в очите му се появи изненада.
— Покойният ти баща със сигурност не е споменавал името ми пред теб — прошепна той, използвайки мандаринско наречие.
— Научих го от един човек, миг преди да издъхне — отвърна Джейк. — Той беше от „Дикуи“, а ти си създателят на тази организация, нали?
— Да — отвърна старецът. — Тя даде властта в ръцете на Чен Ю…
— А на теб какво даде, старче? — разтърси го Джейк.
— На мен ли? На мен ми върна живота… — Кльощавата ръка на Хуайшан Хан се вдигна, докопа дрехата на Джейк и го притегли по-близо. — Животът, който ми беше отнет от баща ти… Той ми отне всичко: съпруга, дете, кариера… Превърна ме в развалина… Но „Дикуи“ ми върна желанието за живот… Благодарение на нея аз отново получих благоволението на китайския комунистически режим, който почти бях забравил… Старата гвардия отдавна я нямаше, изтребена до крак… Само баща ти оцеля… Само той помнеше, само той беше в състояние да попречи на възхода ми… — изви глава, сякаш да се вслуша в пропукването и съскането на яростните пламъци: — Затова трябваше да умре… Само той можеше да ме спре… И ти…
— Ти си заповядал убийството на баща ми!
Само планината знае… Това бяха думите на Хиге Моро. Ето коя планина е имал предвид! Шан!
— Отмъщението беше сладко — промълви Хуайшан Хан. — Някога баща ти ме унищожи. Дори нещо повече — унищожи моето бъдеще… Унищожи Сен-лин, скъпата ми съпруга, още нероденото ми дете… Хвърли ни в кладенеца на Шуан Джин, запрати ни в ада… — Очите на стареца трескаво блестяха, в зениците им се отразяваше гъстият дим на подпалените химикали.
— Той беше сторил нещо на Сен-лин… Нещо грозно, нещо неописуемо… Духът й се промени, личността й стана друга, съвсем различна… Но въпреки това аз продължавах да я обичам, да я искам… Тя беше единственият човек на този свят, когото истински съм обичал!
Последните думи Хуайшан Хан проплака, Джейк никога не беше чувал по-смразяващо стенание. Дъждът барабанеше по пребледнялото старческо лице. Дишаше тежко и на пресекулки, сякаш се намираше в средата на дълъг маратон.
— Кладенецът… — думите излитаха от устата му с тихо съскане. — Почти седмица живях в този ад… Със счупен гръбнак, неспособен да се движа… Но при падането успях да взема със себе си и любимата Сен-лин… — В очите му се появиха сълзи. Подвижни като буреносните облаци над главите им, те отразяваха алените пламъци с необикновена яснота. — Беше над мен… Потрошеното ми тяло я предпази от тежки контузии… Стърчащият от стената камък, който ми счупи гръбнака, на практика ни спаси живота. Иначе щяхме да полетим надолу, в бездънната пропаст…
Главата му безсилно увисна на тънкия врат, острата брадичка опря в мършавите гърди.
— Но тя можеше да се спаси! — проплака Хуайшан Хан — Можеше да спаси и двама ни! Попречи й магията на баща ти, която я караше да се бори с мен… О, Буда, каква ужасна магия!
— Не можех да повярвам на очите си… Започнах да й се моля. Тя можеше да спаси и двама ни. Чувах гласа на баща ти, който я викаше от ръба на кладенеца. О, как го мразех! Изстрелях цялата си омраза нагоре, сякаш исках да го отровя с нея…
А моята Сен-лин възвърна силите си и започна да ме блъска. Надникнах отблизо в очите й и разбрах всичко. Тя беше луда. Вече не беше моя, вече нямаше нищо общо с онази Сен-лин, която познавах и обичах…