Дишането на стареца стана опасно накъсано, гърдите му се загърчиха в конвулсии.
— Тя беше непозната! Непозната, която искаше да ме убие… — очите му се вдигнаха към лицето на Джейк. — Сторих единственото, което можех… Каза ми, че е бременна и аз също полудях… Това е неговото дете, рекох си. А не моето! И я убих… Убих и детето… За една секунда всичко свърши, бъдещето се стопи… Цяла седмица останах в мъртвата им компания…
Ръцете на стареца се вкопчиха с всички сили в дрехата на Джейк.
— Но това не беше достатъчно, Ши Джейк!… Смъртта на бащата беше слаба утеха за мен! — Сълзите бяха изчезнали, очите му гледаха с хладна враждебност.
Вероятно точно този израз е бил в тях, когато Хуайшан Хан е удушил любимата си жена, помисли си Джейк. А заедно с нея и така жадуваното дете…
Стана му гадно, направи опит да се отдръпне. Но съсухрените пръсти на стареца го стискаха здраво.
— Това не беше достатъчно, Ши Джейк! — изкрещя Хуайшан Хан. — Той ме лиши от бъдеще, затова и аз трябва да отнема неговото!
Джейк отблъсна лудия старец от себе си с цената на доста усилия. Отвратен до дъното на душата си, той бавно се обърна с лице към пожара. Искаше да открие Симбал и Бенет, но изведнъж се оказа лице в лице с неясна фигура, която бавно се насочваше към него.
Косата й беше подстригана късо, фигурата й беше дребна, но стегната. Профилът й за миг се очерта на фона на ярките пламъци и Джейк разбра, че това е жена. Още няколко крачки и вече беше в състояние да различи чертите на лицето й. Черти, които постоянно му се присънваха. Черти, които никога не можеше да забрави… Въпреки че бяха изминали години от онзи ужасен ден на брега на река Сумчун, в който Ничиреншу я застреля пред очите му!
Това беше Лан, неговата дъщеря! Лан е жива!
— Лан!… — тихо прошепна той. — Моята Лан!
— Здравей, татко — каза тя, точно според инструкциите на полковник Ху. После измъкна автоматичния си пистолет, прицели се и натисна спусъка.
Тони Симбал чу изстрела и рязко се завъртя. Успя да зърне неясната фигура срещу Джейк, после Бенет хукна да бяга и той се спусна след него.
Комбинацията от бурята, експлозията в цеха и диверсионния рейд в северния край на периметъра вече беше довела до очаквания хаос. Бенет умно предпочете да бяга по посока на пожара, към южния край на зоната. Защото всяко друго направление би го довело до риска да бъде застрелян от войниците на генерал Куо или пък от планинците на Симбал.
Симбал моментално оцени обстановката и с пълна скорост се насочи към оградата отвъд пламтящия цех — точно натам би се насочил, ако беше на мястото на Бенет.
Наближаваше границата на джунглата. Растителността видимо се увеличи, въпреки скорошните следи от сеч.
Спря между дърветата, дулото на калашника започна да се обръща назад — бавно, стабилно, без да пропуска нищо. Дъждът пречеше на зрението му, само на няколко крачки по-нататък всичко изглеждаше разкривено като през огромна призма.
Бенет не се виждаше никъде и Симбал изруга. Изтръска водата от косата си и започна да се придвижва успоредно на пламтящия цех.
Очите му уловиха някакво движение, мускулите му се стегнаха. Приклекнал ниско до земята, той бързо се насочи натам. В същия миг усети как въздухът напуска гърдите му с болезнено свистене. При втория ритник в бъбреците се преви на две, изпусна автомата и видя как фигурата на Бенет се навежда да го вземе.
Протегна ръце и полетя напред. Успя да докопа краката на едрия мъж и рязко дръпна. Бенет се строполи, но тялото му се изви още във въздуха за смъртоносен ритник.
Носът на каубойския ботуш само одраска скулата на Симбал, но за сметка на това токът потъна в челюстта му. Люшна се назад, през това време Бенет убия да вдигне калашника и да го насочи в гърдите му.
Симбал скочи напред в момента, в който едрият мъж натисна спусъка. Усети топлината на гилзите и с облекчение установи, че е успял да се вмъкне в мъртвия ъгъл на откоса. Ръбът на дланта му се стрелна към шията на Бенет, онзи издаде едно изненадано „Ох“, натежало от болка, после се строполи по гръб. Симбал скочи отгоре му като разярен тигър, но реакциите на врага му се оказаха наистина светкавични. Прикладът на калашника потъна в корема му с огромна сила.
Пред очите му заиграха звезди, в гърлото му се надигна горчива слюнка, която заплашваше да го удави.
Бенет с олюляване се изправи, дулото на автомата се сведе надолу.
— Винаги си бил трън в задника ми, Тони! — задъхано изръмжа той. — Защо се държиш като някакъв шибан рицар? Мисля, че ще ти направя огромна услуга, като те гръмна! Така ще ти спестя гадните години, които те чакат… Да слугуваш на хора с малко мозък в главата и още по-малко мангизи в чековата книжка! — пръстът му се сви около спусъка на автомата: — Сбогом, Тони…