Притиснал корема си с ръка, Симбал направи едва доловимо движение. Острият нож с къса дръжка излетя от лявата му длан и се заби дълбоко в гърдите на Бенет. Онзи го изгледа с дълбоко смайване, после умря.
Симбал направи три дълбоки вдишвания и издишвания, след което бавно се изправи на колене. Изтръгна калашника от безжизнените пръсти на Бенет и закуцука обратно към зоната.
Джейк усети как кръвта му се смесва с дъждовните струи. Тялото му се олюля и падна на колене, от гърдите му се откъсна дрезгав вик:
— Лан! О, Буда! Лан!…
Видя как пистолетът бавно се насочва в гърдите му и си помисли: „Не, това е сън! Това е поредният ужасен кошмар! Всеки момент ще се събудя!…“
Но болката беше съвсем истинска. Чувстваше как силите му изтичат с всеки удар на сърцето. Как е възможно това, запита се той. Как?!
Направи върховни усилия и се повлече към нея. Вятърът и дъждът бързо го повалиха на колене. Дишаше тежко, всичко се размиваше пред очите му. Направи опит да мисли трезво, но не успя. Пречеше му призракът на дъщеря му, пречеше му това, което беше сторила. Замръзна на място, обзет от ужас и отчаяние.
— Лан! — тихо прошепна той. — Лан, обичам те…
Беше ли й го казвал някога? Кога за последен път я беше прегръщал, кога й беше предлагал сигурността на бащината милувка? Вероятно никога. Едва сега си даде сметка, че не беше искал дъщеря, че когато жена му роди момиче, в душата му нахлу черно разочарование. И може би затова се беше заел да гради твърдия й характер, да вселява в душата й непреклонния мъжки дух…
И беше успял. В душата й не бе останала дори капчица радост, дори прашинка удоволствие от живота. Последните остатъци от хуманност се бяха стопили в компанията на Железните тигри — бандитите, които вилнееха край границите на Китай.
И сега, лишена от капчица разум, тя се готвеше да го убие. Вдигна глава и погледна бавно спускащото се дуло на пистолета. Движението му спря, черната дупка сочеше точно между очите му. Лицето на дъщеря му беше напълно безизразно — една съвършена машина, програмирана за това, което предстоеше…
Джейк направи последен опит да я доближи. Изправи се на крака с цената на огромни усилия, прекрачи напред… Стъпка, две… Строполи се на сантиметри от краката й…
Цялото внимание на Ки-лин беше насочено към този мъж. Чу името, с което я викаше, но то не й говореше нищо. Изобщо не допускаше, че някога това име е било нейно. Мъжът й говореше на някакъв непознат език, който тя възприемаше не по-различно от тропота на дъждовните капки.
Духът на полковник Ху изплува от мрака на нощта и започна да й говори. Думите му бяха нежни като милувка. Каза й какво да прави и тя внимателно го слушаше. Прицели се и пръстът й бавно обра луфта на спусъка. Този изстрел щеше да бъде фатален за мъжа срещу нея…
После изведнъж се оказа по гръб на мократа земя, устата й отчаяно се бореше за кислород. Над главата й се надвеси лицето на непозната жена.
Блис се появи изотзад, тялото й се стовари върху Лан с цялата отчаяна енергия, която притежаваше. Рамото й потъна дълбоко в корема на момичето.
Вършеше всичко по инстинкт, единствената мисъл в главата й беше за Джейк. Напусна планинците почти веднага след началото на атаката и тръгна из района да търси Джейк. Беше ядосана, че я отстрани от сцената на главното действие, но си даде сметка, че в такъв момент няма смисъл да спори. Други неща ангажираха съзнанието му, едва ли щеше да я чуе. Реши да потърси шанса си на по-късен етап.
Този шанс се появи заедно с експлозията в цеха и тя моментално се възползва от него. Видя фигурата, която изскочи срещу Джейк с пистолет в ръка, дулото на автомата й инстинктивно се насочи натам. Чу го да крещи името на Лан, осъзна, че това е дъщеря му успя да отдръпне пръста си от спусъка.
Първата й мисъл беше да обезоръжи момичето, без да го наранява. Но в момента, в който ръцете й докоснаха тялото на Лан, тя си даде сметка, че нещо не е наред. Лицето насреща й се разтегна в животинска гримаса, животинско ръмжене заклокочи дълбоко в гърлото й.
Вкопчена в нея, Блис се опита да й говори, но Лан нито я чуваше, нито я разбираше. Държеше се като луда, в това не можеше да има никакво съмнение. Решението дойде спонтанно и Блис потъна в „да-хей“, за последен път в живота си. Понесе се над неспокойните, призрачно осветени от луната океански вълни, духът й се насочи към странното присъствие…
Видя как светът се преобръща и променя. Видя как се променя и самата тя… Великото колело на съдбата се раздвижи и тръгна напред, понасяйки я със себе си… Напред към хоризонта на осветеното от луната море, към неизвестното отвъд този хоризонт…