— Може би — кимна той. — А ние познаваме тези закони, нали? Защото това е основната цел на съзнателния ни живот… Но дали природата гради законите в нашия свят, Даниела Александровна? Или това сме ние, хората? — Приближи ръба на чашата до устните си и отпи, без да отмества поглед от лицето й. — Дали „Природа“ не е другото име на Бога?
Косъмчетата по врата й бавно започнаха да настръхват. Олег Малюта споменава Бога! Пълен абсурд! Единственият Бог, на който се кланят хора като него, е Партията! Не беше сигурна накъде я води и затова предпочете да замълчи.
— Кой е създал света, Даниела Александровна? Дали наистина сме се появили сред вселената вследствие избухването на огромна звезда? Съединение на космически газове преди милиарди години? Възможно ли е наистина да сме плод на Божественото творение?
— Интересуваш се от мнението ми или просто изброяваш вероятности? — пожела да уточни Даниела.
Той излезе от сянката на тежката брокатена завеса.
— Любопитен съм да разбера в какво вярваш… — Стояха на сантиметри един от друг. — Любопитен съм да разбера дали си на мнение, че зад сътворението на света стои един по-висш разум…
— Да — без колебание отвърна тя. — Но Бог е бил комунист.
Той не се разсмя, както очакваше тя. Вместо това на челото му се появи дълбока вертикална черта.
— Говоря сериозно, Даниела Александровна.
А тя се запита накъде бие, какъв нов капан е решил да й постави.
— Искам да знам дали си вярваща. Знаеш какво имам предвид — една вяра, която би ти донесла спокойствие…
— Излъгах те — въздъхна тя. — Господ не разбира комунистическите идеи.
— Значи наистина вярваш! — пристъпи още по-близо той.
— Аз съм комунистка, следователно Господ не може да ме разбере…
Този път Малюта наистина се разсмя.
— Ако Той наистина съществува (нещо, в което аз дълбоко се съмнявам), едва ли би разбрал какво става в душите ни… — очите му се плъзнаха надолу и замислено се спряха върху златистата течност в чашата. Отново го обзе меланхолия. — Искам да ти задам един въпрос, Даниела Александровна… Случвало ли ти се е да преживееш нещо необяснимо; нещо, което не можеш да обхванеш?
— Страхувам се, че не те разбирам, другарю…
Малюта вдигна глава и очите му се заковаха в нейните:
— Имам предвид дълбока, истинска трагедия…
А Даниела изведнъж разбра, че говори за жена си и за ужасната й гибел. Даде си сметка, че трябва да му даде някакъв отговор и неохотно кимна с глава:
— Да, случвало ми се е…
— И?
— Какво „и“?
— Долови ли… — Малюта преглътна от неудобство, но все пак довърши въпроса си: — Долови ли в тази трагедия ръката на Бога?
— Когато човек вярва, ръката на Бога е навсякъде — отвърна Даниела.
— Но защо тогава трагедиите често остават необясними?
— Защото такава е волята Му — отвърна Даниела и си спомни един разговор с чичо Вадим за тайната набожност на майка си. — Трагедиите не се обясняват, а просто се разрешават…
— Разрешават? — учудено я погледна той, сякаш за пръв път чуваше подобна дума.
— Да — кимна Даниела. — Разрешават се в главата на всеки от нас. И тогава настъпва вътрешният мир, болката изчезва…
Малюта затвори очи, устните му се раздвижиха в нещо, което наподобяваше безгласна молитва. Или може би в обикновен нервен тик…
— Вътрешен мир, значи… — промърмори най-сетне той. — Разбирам… — Каза го така, както сребролюбецът би казал „сто милиарда рубли“ — като нещо недостижимо и трудно представимо… — Значи ти се радваш на здрав сън, така ли?
— Какво?
— Добре ли спиш през нощта?
— Да.
— А сънуваш ли?
— Понякога.
— Само понякога — завистливо проточи той. — А аз постоянно сънувам…
Обърна се и включи музикалния шкаф. Във въздуха се разнесоха нежни трели. Чайковски, „Лебедово езеро“.
Облаците се разкъсаха и водите на реката станаха сребърни под лунните лъчи. Даниела почти физически усети алхимичната трансформация, превърнала дивия звяр в човек. Чайковски винаги й влияеше така. Продали са ти душите си!
Пристъпи към бюфета. Старомодният грамофон нямаше нищо общо с чудото на техниката, на което Лантин пускаше своите купени на черния пазар чуждестранни плочи. Върху капака му бяха наредени няколко снимки в дървени рамки. Малюта като ученик, Малюта с майка си и баща си, после само с майка си — кацнал на здравото й рамо и притиснал главица до усмихнатото й лице… Зад снимките имаше строен ред от томчета с кожена подвързия, очевидно чуждестранни издания.
От снимка в сребърна рамка я гледаше млада жена с широко отворени и някак агресивни очи. Би могла да му бъде сестра, ако фотографията не беше толкова очевидно стара. До нея беше изправена друга подобна рамка, на която беше запечатана красива тъмнокоса грузинка с типичното широко лице и волева брадичка. Черните й очи бяха открито предизвикателни. Даниела никога не беше виждала съпругата на Олег Малюта, но въпреки това беше сигурна, че това е тя.