Но ЦРУ и КГБ бяха понесли толкова много поражения сред тези планини, че според това, което беше чувала Ки-лин, двете организации бяха създали специални системи за отчитане на загубите.
Веднъж прекосила границата с Бирма, Ки-лин си наложи още по-голяма предпазливост. Това тук вече не е Китай, фалшивите документи нямаше да й бъдат от полза. Затова още оттатък, на територията на Юнан, тя ги уви в кожена торбичка и ги зарови в земята. В царството Шан се отнасяха с подозрение към всички китайци, тъй като правителството на съседа гигант не се отказваше от идеята да ликвидира търговията с опиум. Докато избягал затворник несъмнено щеше да бъде приет по-различно…
Особено ако повярваха на версията, според която тя вървеше по петите на сестра си, избягала от Китай няколко дни по-рано…
„Шан“ означава „свободен човек“. Същото значение имат и думите „Сиам“ и „Асам“ — така се наричат двете народности, заселили големи части от Югоизточна Азия. От XV век до 1959 година Шан се е управлявал от тридесет и четири „сабвас“ — благородници от кралско потекло, които предавали властта от баща на син по стар феодален обичай… Днешните управници на Шан и Златния триъгълник вече не са издънки на древните фамилии, но в жилите на много от тях продължава да тече благородническа кръв.
Но имаше и други, далеч по-опасни главатари. Особено за нея. Обикновено те бяха дезертьори от Китайската народна армия — офицери и дори генерали. Заслепени от алчност и жажда за власт, те признаваха само един Бог — златото. А отношението им към бегълците от Китай несъмнено щеше да е далеч по-враждебно от това на местните главатари и Ки-лин горещо се надяваше да не попадне в лапите на някой от тях.
Бойците на Шан я откриха доста близо до границата. Бяха с червени превръзки на главите, торбести панталони от избелял брезент, ризи в защитен цвят и дебели, силно вталени якета, които бяха отличителен знак за принадлежността им към някоя от многобройните частни армии в Шан.
Тя не разбираше нито дума от диалекта, на който говореха. Добре че един от членовете на патрула знаеше няколко думи на мандаринско наречие, изкривени до неузнаваемост от ужасния му акцент.
Ки-лин се остави да бъде претърсена, после извади снимката на дъщерята на стария доктор:
— Сестра — посочи я тя. — Моята сестра.
Мок — войникът, който говореше китайски, пое снимката и я подаде на спътниците си. След кратко съвещание се обърна към нея и каза:
— Ти чакаш тук! Мръднеш ли — стреляме и убиваме!
Ки-лин покорно кимна с глава.
Мок я остави под охраната на останалите и се насочи към полувкопана в земята бетонна землянка. В устата на Ки-лин се появи странен сладникав вкус, който раздразни небцето й. Вдигна ръка и се изкашля — това накара един от войниците да насочи калашника си в гърдите й. Ки-лин вдигна ръце високо над главата си и забързано каза:
— Всичко е наред, гадно чумаво псе! Нямам нищо в ръкавите си! — тонът й обаче беше мек и успокоителен. Усмихна се, младежът оголи зъбите си в отговор. Бяха черни като нощта.
Към бетонната землянка се проточи дълга нишка от войници, приведени под тежестта на чували от зебло. Други ги охраняваха с готови за стрелба автомати АК-47. Ки-лин никога не беше виждала толкова оръжие накуп, дори по времето, когато членуваше в триадата „Стоманен тигър“…
В далечината се виждаше голям конвой от мулета — именно от него се разтоварваха чувалите. Едва сега разпозна странния вкус в устата си и още по-странната миризма, която се носеше във въздуха. Това беше суров опиум, който очевидно щеше да се преработи в ниската бетонна постройка. Оттук щеше да излезе вече под формата на „Номер четири“ — една доста силна за употреба субстанция, или направо като чист хероин. Готовата смес заема приблизително една десета от мястото, което е необходимо за суровия опиум, и следователно е далеч по-удобна за транспортиране през трудно проходимите плата и планини.
Мок отново се появи и Ки-лин насочи вниманието си към него.
— Никой не виждал нея — съобщи войникът.
Ки-лин се намръщи от безжалостния начин, по който изкривяваше думите.
— Искам да ида при началника — промълви тя, като внимаваше да не прави резки движения. Дори с гърба си усещаше дулата на автоматите, насочени в нея.
— А?
— Началника, шефа…
— Началника? — озадаченото изражение на Мок скоро отстъпи място на радостното прозрение: — Аха! Искаш А-Ко Ги… Да го видиш…
— Да — кимна Ки-лин. — Искам да го видя сега!
— Добре, сега — кимна. Мок и направи знак на останалите. Ки-лин внимателно се взря в безизразните му очи. Нещо беше станало по време на краткото му отсъствие. Но какво?