— Нищо особено — усмихна се Пок. — Малко умения, без никакъв талант… А когато живея няколко живота, без съмнение ще получа и повече любов…
Значи това са желанията му, въздъхна в себе си Блис. Иска мен.
— Предполагам, че тази игра може да бъде и опасна — продължи в същата посока тя. — Превъплъщенията често водят до усложнения, нали?
— Може би това е една от причините да водя този начин на живот — сви рамене той. — Свикнал съм на риска, без него животът ми се струва безсолен… Вероятно това се дължи на дейността ми като контрабандист…
— Защо тогава не опреш дулото на револвера до челото си и не поиграеш на руска рулетка? — попита тя.
— И това съм правил — засмя се Пок Голямата стрида. — За бас. Така спечелих една от лодките си… Много е лесно.
— Да поговорим за жената, която открадна този опал — погледна го в очите Блис.
— Ще ми го върнеш ли? — попита невинно той.
Тя плъзна блестящия камък по покривката.
— Беше моя любовница — започна Пок. — Изгоних я, когато разбрах, че се среща с някакъв комунистически агент от континента.
— Била е шпионка?
— Да.
Очите й бавно изгубиха фокус, нощта избледня и се превърна в ден, блестящата лунна пътека я водеше право към дълбините на „да-хей“. Не сега! Почти съм на път да успея! Странните крясъци на морските обитатели се смесиха с лунните лъчи, светлината стана ослепителна, после се превърна в глас. Глас, който я викаше…
— Той идва, Блис… Той идва…
Кой идва, за Бога?
— Едва, Блис, всеки момент ще е тук…
Пок Голямата стрида се извърна към вратата, пръчиците за хранене паднаха от ръцете му. Направи опит да се изправи, а Блис остана закована на мястото си, потънала в неземните гласове на „да-хей“. Устата му се отвори:
— Нека Боговете са ми свидетели, но…
После проехтяха изстрелите. Един, два, три, четири, пет, шест!… С глух тътен куршумите попадаха в целта.
В нощта пламтяха огньове. Там, във Великата пустош. Зад черепа на Йън Макена. Зелената муха монотонно се блъскаше в изцъкленото око на озлочестеното момче, равнодушно насочено към небето. Едновременно с това към пустинята, към невинно пролятата кръв, към неспирния ход на Времето… Всичко това се случи в нощта, в която Йън Макена полудя.
Камбанките предупредително звъннаха, но Макена отказа да им повярва, отказа да поеме отговорността за опасното положение, в което беше изпаднал. Предпочиташе да вярва, че е обладан от чудодейни сили благодарение на магическите огньове в пустинята, на монотонните религиозни псалми, наситени с примитивизъм…
Мръсните аборигени, рече си той. Мръсните аборигени искат смъртта му, държат да платила греховете си, за престъплението срещу природата… Аборигени, китайци — все едно. Макена отдавна беше престанал да прави разлика между тях. Те се бяха слели в представите му, бяха се обединили в огромна фигура — мрачна и заплашителна, която протяга ръце да го стисне за гърлото, да го лиши от мъжествеността…
Изтерзаното съзнание търси отдушник, оглежда се за най-скорошното превъплъщение на тази заплаха. И обикновено го намира.
В случая заплахата се казваше Пок Голямата стрида. Йън Макена тръгна да го търси. Не пропусна нито едно от заведенията на Вая Чай, в едно от кафенетата му припомниха, че Пок обикновено вечеря в „Стар хаус“…
Макена нахлу през парадния вход, зачервените му очи светеха с безумен блясък. Лудостта му лесно би могла да се установи, но китайците поначало считаха всички „гуай-лох“ за луди и никой не му обърна внимание.
Дори когато откри масата на Пок Голямата стрида и заплашително се понесе към нея.
Дори когато измъкна тежкия „Магнум-357“ и изпразни барабана му във врага си.
Истинският ад започна едва след това.
— Обадих се навсякъде, където трябва.
Очите му бяха затворени, съзнанието му се носеше в мрака.
— Джейк-сан, чуваш ли ме?
— Хай, Микио-сан — тежко отвърна той. — Чувам те.
Микио се отпусна на татамито срещу Джейк. Казамуки стоеше до прозореца и чакаше знака му. И той го даде — леко, едва забележимо помръдване на ръката. Момичето се поклони и напусна стаята. Грохнал от умора, Джейк дори не я усети.
— Проведох разговор с моите хора в префектурата — продължи със спокоен тон Микио. — По отношение на тях можеш да бъдеш абсолютно спокоен.
— Как го постигна? — усмихна се с мрачна ирония Джейк. — Зад гърба си оставихме доста голяма бъркотия…
Микио предпочете да игнорира нелюбезния въпрос. Беше дълбоко разтревожен от емоционалния срив у приятеля си, но най-много го безпокоеше самосъжалението, което се долавяше в тона на Джейк. Подобно чувство беше съвсем нетипично за характера му.