— Съкровище…
— Татко, бих искала да…
— Изключено! — прекъсна я той и в сърцето му помръдна ледената ръка на страха. — Тази работа ще свърши Дани! Той…
— Нима ще ме държиш тук като затворничка?
— Приказваш глупости! — ядоса се Трите клетви. — Можеш да ходиш където пожелаеш!
— Но само в компанията на сестра ми Лин, нали? — попита тя, изчака смутеното му мълчание и добави: — Значи няма да съм затворник, а просто пациент.
— Аз нямам никакви… — започна Трите клетви, после изведнъж се обърна към сина си: — Дани, остави ни сами, ако обичаш!
Младежът кимна и напусна кабината.
— Ох, съкровище! — уморено въздъхна Трите клетви. — Защо искаш толкова много от мен? Как да те пратя на една толкова опасна мисия, без дори да съм сигурен във физическото ти състояние?
— Има само една опасност! — гневно повиши тон Блис. — Да умра от бездействие и притеснение за Джейк! Ето на какво ме обричаш!
— Самата ти нямаш представа за състоянието си — поклати глава Трите клетви.
— Имам отлична представа и зная, че ми няма нищо! — упорито отвърна тя, а в ушите й изведнъж забуча могъщата приливна вълна на „да-хей“. — В едно обаче си прав — аз наистина не съм такава, каквато бях, преди да умре кръстникът… — Седна на освободения от Дани стол и прокара пръсти през косата си. — Ши Зи-лин беше последната ми връзка с миналото. Дядо ми е бил Джианът, благодарение на който той се е превърнал в това, което беше… Майка ми се е обърнала към него за помощ в най-трудните мигове на живота си… Без него вероятно нямаше да съм родена. Да не говорим, че никога нямаше да се появя в Хонконг и да открия в твое лице своя втори баща…
Да, различна съм — не отричам това. Там, където някога имаше енергия и здрави връзки, сега има Пустота. Аз се примирявам със смъртта му, татко. Такова е било желанието на Буда. ДЖОС… Но всичко това не можеше да не се отрази върху душата ми. Не мога да се преструвам и затова честно признавам, че вече не съм същата като преди.
— Никой не те кара да бъдеш същата — меко промълви Трите клетви.
— Тогава?
Трите клетви мълчаливо я гледаше. Сърцето му преливаше от обич към тази млада жена, която беше отгледал от парче месо като свое собствено дете.
— Няма да те жертвам в служба на „юн-хюн“ — промълви най-сетне той.
— Ти отдавна си го сторил, татко — поклати глава Блис. — В продължение на години си ме подготвял за тази мисия, сега просто трябва да ме оставиш да я изпълня…
— Съжалявам, че…
— Късно е да съжаляваш, татко.
Трите клетви с въздишка призна, че е права. Поклати глава и й предаде цялата информация на Джейк относно блестящия опал.
Когато свърши, Блис се усмихна и го целуна по бузата. В същото време пръстите й внимателно се увиха около камъка.
Джейк чуваше гласове. Мъртвите крещяха в ушите му. Костите им тракаха и той неволно стисна устата си. Озъбените им челюсти щракаха като на гладни алигатори, костеливите им пръсти сочеха неизвестно къде…
Посланието им очевидно е важно, затова крещят толкова силно… Но Джейк мълчеше. Просто защото не можеше да ги разбере.
Непрекъснато се питаше какво е толкова важно в дяволското им послание, какофонията започна да го дразни. Няма защо да бърза, ако той самият е мъртъв. А ако не е…
Непрогледният мрак бавно започна да посивява, лицето му усети лекия полъх на вятъра. Сивите валма на лютивия дим го задавиха, пред очите му проблесна светлина…
Грохотът на експлозията се сля с ярката светкавица на гранатата, резултатът беше яркочервени късчета кожа и човешка плът, надупчени от раздробени костици… А детонацията…
Очите му рязко се отвориха.
Детонацията отхвърли тялото на Микио към него, колелото с три спици върху гърба на кимоното се пръсна на хиляди късчета. Това беше свещеният „камон“ — гербът на фамилията Комото. Детонацията…
Отново отвори очи и този път успя да огледа обстановката: лежеше по гръб в някаква стая, облицована изцяло в блестящо полиран кедър.
… Тялото на Микио връхлетя върху него, горещината стана нетърпима. Накрая, миг преди да го напусне съзнанието, белите пламъци се отдръпнаха, за да му разкрият ужасната гледка на това, което беше останало от лицето на Микио… Кървава пихтия, от която стърчаха натрошени кости, замръзнала в страшна усмивка…
Очите му опипаха полуотворената врата от оризова хартия, стори му се, че отвъд нея вижда зеленината на прекрасна градиш. На противоположната стена имаше затворена „фузума“ — врата от солидно дърво с правоъгълна рамка в средата, покрита с фина, матирана коприна. И тази врата бавно започна да се отваря. До слуха му долетя птича песен, вероятно откъм градината… Не можеше да бъде сигурен, в главата му все още кънтеше експлозията. Все още усещаше тежестта на Микио върху гърдите си. Тежестта на едно човешко тяло, което отстъпва пред могъщата ударна вълна и се пръска на части… Микио, приятелю мой!