— Престани, Мартин — примоли се Симбал, но наостри уши. Искаше да идентифицира особената нотка в гласа на Кубинеца.
— Защо ми викаш да престана, човече? — изгледа го агресивно онзи. — Защо мислиш се гмурнах в гадния залив, пълен с акули и лайна?
— Е, акулите едва ли идват толкова близо, Мартин…
— Никога ли не си чувал за сантиментални чувства, хубавецо? Света Майко, та аз измъкнах недоверчивия ти задник направо от гроба!
— Оценявам това, Мартин. Наистина го оценявам и ти благодаря. Но би ли затворил проклетия си плювалник поне за минута?
Кубинеца насочи поглед към подвижните светлинки в пристанището за яхти.
— Как пък да не го оценяваш… — обидено промърмори той.
— Каза, че Бенет е изчезнал…
— Издимя, човече. Стопи се като призрак… — очите на Гато де Роза останаха заковани върху водата.
— А може би не е така — подхвърли Симбал.
Кубинеца рязко се извъртя:
— Знаеш нещо, което аз съм пропуснал?
— Йе Бегача…
— Оня от Китайския квартал? Единият от тримата братя, които управляват нюйоркския клон на „Дикуи“?
— Точно той. Видях го на купона. Двамата с Бенет нещо си приказваха…
— И какво от това? — сви рамене Кубинеца. — Нали затова са купоните?
— Този път е по-различно — поклати глава Симбал. — Помниш какво каза Бенет, нали? Че е видял сметката на Алън Тюн. А Йе Бегача беше силният човек на Тюн в „Дикуи“… Съвсем наскоро чух, че е предлагал Тюн за повишение…
Очите на Гато де Роза възбудено заблестяха:
— И мислиш, че…
— Точно така — кимна Симбал. — След като Тюн е оплел конците, значи и Бегача не е наред… Казва ли ти някой? Може би двамката са дърпали от мангизите, може би са искали да започнат частен бизнес…
— Ако си прав, нещата стават много прости — изгледа го продължително Кубинеца. — Открием ли Йе Бегача, ще открием и Бенет. Защото се е появил тук да му види сметката…
— Абсолютно вярно.
Кубинеца скочи на крака, одеялото се плъзна на земята.
— Отивам да завъртя няколко телефона. Все някой ще знае къде се намира Бегача…
И някой наистина знаеше.
— Як твърди, че Бегача е наел стая в хотел „Трилиант“.
— Як ли?
— Да, бе, човече, какво толкова се чудиш? Ако имаш толкова вълна, колкото тоя хубавец, и на тебе ще ти викат „Косматия“… — Елегантният костюм на Кубинеца от кремава коприна наистина не приличаше на нищо. Беше мокър и смачкан, с огромни торби на коленете и лактите. Протегна ръка и помогна на Симбал да стане: — Ела да облечем нещо сухо, после отиваме при Йе. Няма да се успокоя, докато не пипна мръсното копеле!
— Бенет е мой — напомни му Симбал.
— Вече не е — тръсна глава другият. — Особено след това, което стана…
„Трилиант“ беше свръхмодерна постройка във формата на триъгълна пирамида, истинско царство на лукса. Между фасадата от бледозелен мрамор и плажната ивица блестяха водите на огромен басейн, оформен като лагуна. В средата му се издигаше изкуствено островче със стройни палми, осветено като писта за излитане на самолети.
Гато де Роза само изсумтя и подаде ключовете от червеното ферари на униформения служител, който почтително се кланяше на метър от тях.
— Това още не е нищо — промърмори той. — Чакай да видиш игрището за голф… Девет сектора, а във водната преграда между тях плуват живи крокодили! — от устата му се откъсна кратък смях.
Стълбището към бронзовата врата с опушени стъкла беше от огромни блокове розов мрамор. На всеки от тях имаше саксии с палми, азалии и бугенвилии.
— Първа класа — призна Симбал.
— Аха — кимна Кубинеца. — Стига да си от хората, които могат да издържат повече от час сред подобни фъшкии!
Климатичната инсталация във фоайето ги накара да потръпнат.
— Исусе! — промърмори Симбал. — Забравил съм си анорака!
— Кво ти става, хубавецо? — подигравателно го изгледа Гато де Роза — Нима имаш нещо против дълбокото замразяване?
Тръгна към огромното гише от розов мрамор, върху което бяха наредени няколко телефонни апарата без шайба за избиране. Вдигна слушалката на един от тях и поиска номера на стаята, в която беше отседнал Йе Бегача. Но телефонистката отказа му да го даде, а той пък не искаше да го свързват чрез нея.
Остави слушалката и с нехайна походка се насочи към рецепцията. Изчака червендалестият служител да приключи с телефонния си разговор, повика го с пръст и пусна една двайсетачка в протегнатата му длан. Банкнотата изчезна по начина, по който го правят фокусниците. Размениха си няколко думи на испански, разговорът продължи не повече от тридесет секунди.