— Слушам те.
— Даниела — усмихна се той. — Още ли си в сняг до колене?
— Какво знаеш за Аполо? — безцеремонно го прекъсна тя и усмивката се изтри от лицето му.
— Аполо? — умът му действаше със скоростта на компютър. — Нищо.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Няма ли да дадеш някаква информация по въпроса?
— Например?
— Например кой или какво е Аполо.
— Шпионин в Кремъл — отвърна Даниела. — Работи за Агенцията.
— Невъзможно. Аз бих…
— Бил е в контакт единствено с Хенри Ундерман.
— О, Господи! — очите му се насочиха към планинските хълмове, почернели от лъчите на залязващото слънце. — Знаеш ли името му?
— Михаил Карелин.
— Съветникът на Геначов? — смаяно примигва Донован.
— Точно така. — В ефира настъпи кратка тишина, после Даниела продължи: — Слушай ме внимателно. Аполо е бил личен агент на Ундерман, което означава само едно — той знае, че Ундерман не е бил Химера.
— Исусе! — скръцна със зъби Донован. Прогони безпокойството от главата си и направи опит да разсъждава трезво: — А знаеш ли кой е новият резидент на Аполо?
— Да — долетя гласът на Даниела. — Джейк Мейрък.
— Пак този Мейрък! — Адреналинът нахлу в жилите на Донован като приливна вълна. Върховете на хълмовете пламнаха от пожара на залеза. — Бях сигурен, че пак ще чуя името му… Направих опит да го вербувам отново, веднага след убийството на Ундерман. Мислех, че от психологическа гледна точка това ще бъде най-подходящото време… Но той отказа, не искаше да има нищо общо с Агенцията…
— Сега ще има, можеш да бъдеш сигурен в това — долетя отговорът на Даниела. — И това ще стане в момента, в който Аполо му каже за грешката с Химера Какво мислиш, че ще предприеме Мейрък, когато разбере, че е убил Ундерман напразно, подведен от твоята дезинформация? Ундерман беше негов настойник, Мейрък го обичаше като баща…
— За Бога, не е нужно да ми го казваш — въздъхна Донован. Умът му напрегнато работеше, оглеждаше и отхвърляше всевъзможни варианти. — Мисля, че нямаме избор — внимателно промълви той. — Налага се да се погрижим за господин Мейрък, веднъж и завинаги…
— Откровено казано не виждам агент, който може да го стори… — В гласа на Даниела се промъкна съмнението. — А това не е задача, която може да бъде повторена…
Донован си помисли за дългия безгрижен следобед. Корветът летеше като птица, на душата му беше спокойно…
— Не се безпокой за това — промълви той, а душата му потръпна от близката опасност. — Дори и да имах такъв агент, едва ли бих му се доверил. Подобна задача би предизвикала купища неудобни въпроси… — Душата му обичаше да я гъделичкат оттук-оттам, това допринасяше за изострянето на мисловния процес. — Къде се намира в момента Мейрък?
— В Хонконг — отвърна Даниела. — Хората на Митре не го изпускат от очи.
— Това е добре — кимна Донован. — Искам да ме държиш в течение. — В съзнанието му се появи онзи остър S-образен завой, който успя да вземе със 130 километра в час. А след него блесна правата лента на асфалта, пуста чак до подножието на планинските хълмове. — Лично ще се погрижа за него!
Йън Макена живееше в зле поддържана къща с олющена мазилка в Дрейгънс Бек — един район в югоизточната част на острова, очертан от връх Колинсън на север и полуостров Дагуилър на юг. Тук беше доста тихо и спокойно, особено в сравнение с останалата част на Хонконг. Ако човек се вгледа по-внимателно, без съмнение би открил следа от равнинната и някак мрачна топография, характерна за Австралия. Вероятно именно затова Макена е предпочел да живее тук, каза си Джейк.
Отби ягуара на каменистия банкет и изгаси мотора. Намираше се на около километър от къщата. Последната част от маршрута си измина с изключени светлини. Пътят беше изпълнен с остри завои, сиянието на фаровете му несъмнено би се забелязало отдалеч. Движение нямаше, тъй че Голямата локва пикня без съмнение би усетил приближаването му.
Слезе от колата и остава вратичката отворена. В район като този звуците също се чуват надалеч. Ярко осветените прозорци на върха останаха зад гърба му, вдясно блестеше Абърдийн. Дъждът се сипеше като из ведро. Всички в Хонконг се радваха, когато вали. Недостигът на питейна вода продължаваше да е един от най-тежките проблеми на града и щеше да остане такъв поне докато не влезе в строя инсталацията за обезсоляване на морска вода в „Кам Сан“.
Макена разпозна фигурата на Джейк в рамката на вратата и очите му се изблещиха. Беше седнал в ъгъла, с гръб към голата стена. Рисунки и репродукции се валяха в краката му, примесени със счупени рамки и разбити стъкла, около босите му крака проблясваха острите късове на строшено огледало. Осветлението беше изключено, прозорците бяха със спуснати сенници и пердета.