— Всичко е наред, Джейк — въздъхна тя. — Нали се върна жив и здрав? — целуна го, после смени темата: — Научих някои неща за жената с опала… Била е любовница на Пок Голямата стрида, а едновременно е това и шпионка на комунистите…
— Значи съм бил прав — кимна Джейк. — Преследвала ме е с единствената цел да ме държи по-далеч от джонката… Докато онзи „дантай“ си свърши работата…
— Но…
Дланта му отскочи нагоре и покри устата й, очите му тревожно блеснаха. Лицата им бяха толкова близо, че той ясно видя учудването в очите й.
— Колата! — прошепна в ухото й Джейк. — Иди да я дръпнеш от входа и не забравяй да изключиш фаровете. После веднага се връщай!
— Но, Джейк…
— Бързо! — побутна я нетърпеливо той.
Блис се подчини, тялото й се стопи в мрака толкова безшумно, че той за миг се запита дали всичко това не е било сън.
Появи се по същия начин, като истински призрак. Придвижваше се приведена.
— Забеляза ли нещо? — попита шепнешком Джейк.
— Да — кимна тя. — Идва някаква кола, видях сиянието на светлините й.
— Точно така — кимна доволно Джейк. — А сега ела да намерим удобно място, за да видим кой е решил да гостува посред нощ на Голямата локва пикня!
Това означаваше да се върнат в къщата. Вонята беше осезаема, скоро щеше да стане нетърпима. По тази причина двамата с Блис останаха в антрето, по-близо до входната врата. Сбърчили носове, те се опитваха да дишат плитко, но и това не помагаше.
След няколко минути до слуха им долетя тихо мъркане на автомобилен мотор. Дъждът спря и над къщата се възцари тежка тишина. Проскърца чакъл, после се чуха тежки стъпки върху бетонните стъпала.
На вратата се почука. Блис отвори, а Джейк се хвърли напред, сграбчи тъмната фигура на прага и рязко я дръпна вътре. Блис ритна вратата и запали лампата.
Китаецът смаяно ги гледаше с единственото си здраво око. Другото — млечнобяло и мътно, беше втренчено в тях с безмълвния гняв на зимно слънце…
— Не искам да се срещам с него! — каза Сойър и вдигна сърдитото си лице към Сей Ан. — При никакви обстоятелства!
— Но аз вече съм тук — обади се от вратата сър Джон Блустоун.
— Ужасно съжалявам, тайпан — обади се иззад гърба му слабичката Сей Ан. — Но той просто ме отмести и…
— Добре, свободна си — кимна Сойър.
— Повиках охраната…
Сойър забеляза подигравателната усмивка на Блустоун и в душата му закипя гняв.
— Не, не, Сей Ан — промърмори той. — Върни ги обратно, всичко е наред… — направи върховни усилия да преглътне унижението и в крайна сметка успя.
Сей Ан погледна шефа си, видя изражението на лицето му и благоразумно се оттегли.
— Заповядайте, тайпан, седнете — каза с пресилена усмивка на уста Сойър. — На какво дължа тази чест?
Денят преваляше, слънцето хвърляше червеникави отблясъци над града, лъчите му с мъка пробиваха плътния смог. Пристанището Виктория беше задръстено от всякакви плавателни съдове — стари джонки с оранжеви платна, които сякаш се крепяха над водата само с Божия помощ, бяха закотвени редом със свръхмодерни круизери с тихо боботещи двигатели; грозни товарни кораби с олющена боя и флагове от другия край на света се поклащаха на броени метри от блестящи, безукорно чисти самолетоносачи…
— Гледката е наистина възхитителна — промърмори Блустоун, без да обръща внимание на въпроса. — Човек има чувството, че е владетел на цял Хонконг… — обърна се, на лицето му грееше широка усмивка. Пристъпи към каменния плот на бара и напълни с алкохол две широки кристални чаши. Постави едната пред Андрю Сойър и отпи глътка от другата: — Охо, чист малц… Отлично питие!
Сойър не докосна уискито. Скръстил ръце, той правеше отчаяни опити да прикрие треперенето на пръстите си. Не знаеше на какво се дължи то — на гняв или на страх…
— Не сте ли жаден, тайпан? — попита Блустоун и го дари с широката си усмивка. Беше облечен в безупречно ушит костюм от раиран тропикал, снежнобяла риза от „Търнбул & Асър“ със златни ръкавели, тънка копринена вратовръзка и безупречно излъскани обувки от мек телешки бокс.
— Отбихте се да си побъбрим ли? — попита най-сетне Сойър.
Блустоун се усмихна на поредната си малка победа. Една по една, те се трупаха и носеха точки. Точките на превъзходството.
— Да си побъбрим ли? — учуди се той и сведе поглед към кехлибарената течност в чашата си. — О, не, тайпан… Мисля, че едва ли разполагам с толкова много свободно време…
— Напоследък сте доста зает, нали? — язвително го изгледа Сойър.
— А на вас много ви иска да не е така… — очите на Блустоун се заковаха в лицето на Сойър, усмивката му се стопи. — По-добре изобщо не се опитвайте!