Добре функционираха единствено центровете за обучение на терористи. Много от колегите на Даниела аплодираха тяхната дейност и настояваха за вербуването на нови и нови агенти в Близкия изток. Но тя си даваше сметка за това, което те очевидно не знаеха: че въоръжаването на арабите е едно, а терористичната им подготовка — съвсем друго…
Опасността от пробуждането на национален фанатизъм вътре в Русия беше временно отстранена, след като правителството публикува нови версии на биографиите на Сталин и Троцки. Стига ни и идеологическият фанатизъм, въздъхна в себе си Даниела. Но благодарение на него ние подхранваме един друг, още по-опасен фанатизъм. Религиозният… Докато чайката безшумно се плъзгаше към високите порти на Кремъл, тя неволно се запита дали някой от службата си дава сметка докъде ще доведе всичко това…
Кремълският офис на Олег Малюта представляваше нещо като тристаен апартамент. Намираше се на четвъртия етаж на невзрачна сива постройка в близост до театъра, от малките прозорчета се откриваше превъзходна гледка към претъпкания с туристи площад и Тайницкая башня — една от най-старите постройки на Кремъл, издигната през 1485 година.
На прозорците имаше тежки кадифени завеси, бюрото беше поставено точно пред тях. По този начин светлината винаги беше в гърба на Малюта и в очите на посетителите му.
Даниела затвори дъбовата врата и закрачи по дебелия персийски килим от Исфахан. Край стените имаше стари кресла, а над тях висяха огромни портрети на Ленин и Сталин. Вратата към съседната стая беше открехната, в процепа се виждаше част от широк кожен диван.
Малюта говореше по телефона, полуизвърнат към прозореца. Даниела отвори чантата си, извади два плика от дебела кафява хартия и мълчаливо ги постави на бюрото. Това бяха последните й рапорти за Карелин и Геначов. Пристъпи към прозореца и отправи поглед отвъд назъбените стени на Кремъл, отвъд площада с туристите. По гладката повърхност на Москва-река пълзяха малки корабчета, бавни като охлюви. От това разстояние водите на реката изглеждаха оловносиви и мъртви. Навън кипеше строителство и прозорците на кабинета бяха плътно затворени. Въпреки това по перваза имаше едва забележим слой червеникав прах.
Малюта й направи знак да седне, но тя се насочи право към бюрото и сложи ботушчето си на ръба на стола му. Натисна и рязко го завъртя, униформената й пола се повдигна и сякаш случайно разкри голата плът на дългото й бедро.
Стреснат и ядосан, Малюта посегна да я плесне, но тя го изпревари и стисна ръката му между дланите си. Той отвори уста, но тя приближи лицето си до неговото и бавно придърпа ръката му към слабините си. В един кратък, но кристално ясен миг успя да зърне беззащитното изражение в очите му. Беше хлапак, като всички мъже. Това е най-главната разлика между половете, помисли си Даниела Дълбоко в душата си мъжете са деца, а жените — майки…
Изчака ръката му да потъне под полата й, после го изруга направо в лицето.
— Това искаш, мръснико! — просъска тя. — Но се страхуваш, че Ореанда ще те накаже! Нали така, скъпи Олег?
— Не ме наричай така тук! — отвърна със зачервено лице той. Пръстите му върху слушалката побеляха от напрежение.
— Затвори телефона, Олег…
— Казах ти, че…
Тя стисна ръката му и я насочи навътре, към фините къдрави косъмчета. Изчака неизбежното потръпване на пръстите му и ги насочи нагоре, към гладката кожа на корема си.
Главата на Малюта пламна, пред очите му се мерна бледото лице на Ореанда. Пълните й чувствени устни се разтвориха и тя му проговори. Не чу думите й, а по-скоро ги усети. Тежки и влажни, те капеха като роса върху потрепващите му пръсти под полата на Даниела.
Езикът му изскочи и облиза пресъхналите устни, после тръпката премина и върху останалата част от тялото му.
— Това искаш, Олег! — тихо прошепна тя.
— Не тук! — дрезгаво промърмори той. — Не сега, моля те!
— О, да — докосна с език ухото му тя. — Тук и сега!
— Не! — извика той и понечи да се надигне от стола. Но Даниела премести дланта му и тя легна върху меката й, топла женственост. Вкара пръстите му навътре и въздъхна като майка край леглото на уплашеното си дете: — Ето… Така вече е по-добре…
Господи, велики Боже, потръпна Малюта и усети едрите капки пот, които се плъзнаха под мишниците му. От устата му се изтръгна нечленоразделен звук, ръката му остави слушалката.
— Луда ли си? — прошепна той, но веднага си даде сметка, че не тя, а той е лудият. Искаше да отдръпне ръката си, но не можеше. — Защо го правиш? — очите му не се отделяха от бедрата, които правеха бавни и влудяващо чувствени кръгове около вече мокрите му пръсти. — Искаш да ме унижиш докрай? Да ми покажеш колко дълбоко ме презираш, колко се отвращаваш от мен и от тялото ми?