Този град е скъп на всеки бирманец. Според преданията именно тук се появил Гаутама Буда и обявил, че две хиляди и четиристотин години след смъртта му в подножието на хълма Мандалей ще се роди най-големият център за проповядване на будизма в света.
Разбира се, англичаните отхвърлили тази легенда като част от незаслужаващите внимание азиатски предразсъдъци. Завзели кралския дворец през 1885-а, те го преименували на Форт Дафърин, а свещените зали за поклонение превърнали в казарма. Мустакати брамини покорно лъскали офицерски ботуши в коридорите с аромат на лимон, където доскоро звучали свещени молитви. Комендантът всяка сутрин измъквал сабята „Уилкърсън“ от канията, докосвал върха й с устни и крещял „Алилуя!“. Строените войници подемали този вик след него. Великата империя имала своя нов аванпост…
В началото на 1945 година англичаните подложили крепостта на силен артилерийски обстрел. По това време тя се защитавала от шепа японски и бирмански бойци. Огънят бил продължителен и убийствено точен. Днес от крепостта стърчи единствено част от външната стена, останалото е изравнено със земята.
Всичко това пробяга през съзнанието на Тони Симбал, докато наблюдаваше руините на кралския дворец — един съвършен квадрат, чиито стени гледаха в четирите основни посоки на света. Интересуваше го главно мястото, където някога се е намирала Лъвската стая — централната тронна зала на краля. Там през зимата на 1885 година британският генерал Пендъргаст влязъл направо с коня си и високомерно съобщил на крал Тибау, че е осъден на доживотно заточение. Димящите фъшкии на коня му оставили мръсни петна върху скъпоценния килим на възраст неколкостотин години, пренесен в Мандалей от древната столица Амарапура. Видял непоправимите поражения върху изящно изтъканите образи на „архатите“ — местни светци, генералът заповядал да го изгорят, без дори душата му да потрепне.
Даже днес, ако човек се вгледа по-продължително в останките от кралския дворец, положително ще остане с впечатлението, че от тях се издига пушек, помисли си Симбал.
Небето на изток тъмнееше — неясно обещание за скорошен дъжд. Земята беше суха и напукана, сякаш хиляди устни се молеха за мечтаната влага. Облечен в бяла памучна риза, широк къс панталон и високи туристически обувки от мека кожа, Симбал се спря да изчака Макс Тренъди, който бавно пълзеше към върха на хълма.
Температурата на въздуха беше висока и ризата на Макс подгизна от пот. Изравнил се със спътника си, той извади голяма носна кърпа и избърса лицето си. Кърпата вече беше потъмняла от честата употреба.
— Исусе! — въздъхна Тренъди. — Това място е забравено от Бога!
— Напротив — отвърна Симбал, без да отмества поглед от развалините на двореца. — То е съвсем близо до неговите покои…
— И къде са те? — иронично изви вежди Тренъди.
— Ето там — пръстът на Симбал посочи розовеещите контури на високата планина, която стръмно се издигаше от платото Иравади.
— Шан? — изсумтя Тренъди и премести тежестта на тялото си. Единственото му желание в момента беше да се скрие от проклетото слънце. — Исусе! Не знам какво има там горе, но то е причина за смъртта на дяволски много хора!…
— Така ли? — Симбал не беше в настроение да търпи еднопосочните и доста ограничени разсъждения на бившия си шеф. — Там горе се крие властта, истинската власт… Такава, каквато хора като теб не могат дори да сънуват… Планината познава нейната тайна далеч по-добре от нас…
— Предполагам, че хора като теб не се стремят към подобна власт — отбеляза Тренъди.
Симбал се обърна да го погледне. Стори му се, че очите на Тренъди са още по-изпъкнали, вероятно от жегата. Като дете имаше аквариум. В него плуваха двойка красиви златни рибки с кадифени перки и изпъкнали очи — подарък от чичо му. Симбал много ги обичаше. Но една нощ забрави да изгаси лампата над аквариума и на сутринта златните рибки бяха мъртви. Безжизнените им тела се поклащаха на повърхността на врялата вода, обезобразени и подути до неузнаваемост. В момента Тренъди му приличаше на някое от тези нещастни създания.
— Изненадан съм, че дойде — отбеляза на глас той.
— Откровено казано, ти не ми даде друг шанс — отвърна Тренъди и тикна ръце в джобовете на панталона си. — Между другото, Кубинеца беше бесен!…
— Ще се опитам да не заплача — обеща Симбал. — И на него сигурно ще му мине…