Тренъди внимателно го изгледа през дебелите стъкла на многодиоптровите си очила.
— Защо имам чувството, че си настроен враждебно, Тони?
Симбал бръкна в широкия преден джоб на ризата си и извади три черно — бели снимки. Изображенията върху тях бяха зърнести и избледнели, сякаш някой беше боравил непредпазливо с негатива. Липсата на дълбочина свидетелстваше за използването на обектив за далечно снимане. Разузнавателен материал, осигурен лично от него. Беше заснел красив мъж на около тридесет и пет, с ясен интелигентен поглед, чувствителна уста и типично американски нос. Фонът зад него беше леко размазан, но съвсем ясно личаха очертанията на кралския дворец в Мандалей.
— Значи тук е бил… — проточи Тренъди.
— Точно като теб, Макс — изгледа го Симбал и в очите му се появи странен блясък. — Всъщност не, той все още е жив…
— Не знам каква е ползата — поклати глава Тренъди. — Но фактът си е факт — Питър Кърън е жив! — Очите му се сведоха към снимките: — По-добре да мислим за изненадите, които ни очакват. Искам го и ти ще ми го доведеш!
— Просто ей така…
— Не ми говори с този тон на праведник, Тони! — повиши глас Тренъди. — Забрави ли каква ти е специалността? Нима предпочиташ да се правим на джентълмени, да си викаме „моля“ и „благодаря“ и да си отстъпваме път?
— Ти се възползва от мен! — обвинително го изгледа Симбал. — Накара Моника и Мартин да вървят по петите ми!
— Поздравявам те — подигравателно го изгледа Тренъди. — Най-сетне успя да дешифрираш езика на бизнеса. Но по-добре късно, отколкото никога, Тони… Да, наистина постъпих така. Използвах всички средства на свое разположение — теб, Моника, Кубинеца… За това получавам заплата.
— За една шибана мръсна работа!
— Вярно е. Но нима трябва да ти повтарям баналната истина, че все някой трябва да върши и нея? — подаде обратно снимките на Кърън и добави: — Нямаш право да се оплакваш. Такава е и твоята работа.
— Но ти работиш за Администрацията по наркотиците, Макс — напомни му Симбал. — Докато Мартин е агент на СЕН, което означава ЦРУ. А доколкото съм запознат, ЦРУ и АН винаги са вървели по различни пътища… Най-добре е да ми кажеш какво изпускам, Макс…
— Всяко нещо с времето си — отвърна Тренъди. — След като двамата с теб се озовахме чак тук, няма начин да не ти разкажа цялата приказка…
Симбал насочи поглед към дългата редица монаси с бели роби, която бавно се точеше край един от дванадесетте портала на двореца. Бръснатите им глави блестяха под лъчите на слънцето. Помисли си за всичко онова, което бяха сторили британците тук, в Златния град. Включително и за конските фъшкии върху килима от Амарапура.
— Бирманците изповядват една особена форма на будизма — промълви след известно време той. — Казва се Тхеревада и при нея няма един всемогъщ Бог. Вярващите не се молят за милостта на Буда, не очакват помощ от небето… Спасението на душата е изцяло в ръцете на отделния индивид…
— Будистите тхеревада вярват, че животът е страдание. Животът и смъртта са противоположните краища на „самсара“ — прераждането. Има само един път за бягство от страданието — стриктното придържане към „дхарма“ — свещеното учение на Буда. Човек трябва да следва пътя на „архатите“ — плеяда от местни светци, както и на „бодхисатва“ — онези, които са предопределени да бъдат Буда… Само тогава може да се стигне до нирвана…
— Но днес дори тук, в „центъра на света“, единствените хора, които изповядват чистата форма на тхеревада, са монасите…
— И ти си един от тях, така ли? — попита Тренъди и отново избърса лицето си с кърпичката. — Ти си високо над тълпата. Изправен сред величието на Шан наблюдаваш дейността на мравките в краката си, безсмислените им усилия за обезпечаване на насъщния…
— Наистина ли мислиш така за мен?
— О, стига вече, Тони! Ти си един от проклетия елит и прекрасно го знаеш! Направи си поне услугата да се примириш с този факт…
Монасите свърнаха зад ъгъла. Вървяха в крак. Една безукорна машина с общи цели и общи идеали…
— Знаеш ли с кого се е срещнал тук на разсъмване Питър Кърън? — попита Симбал.
— Изненадай ме.
— С Едуард Мартин Бенет.
— Чакай, чакай — промърмори Тренъди. — Това нещо е неизвестно на санитарния отдел…
— Какво иска от тях, „Дикуи“?
— Шегуваш ли се, Тони? С това, което откраднаха от компютъра на АН, „Дикуи“ ще си транспортира дрогата месеци наред. А ние ще си блъскаме главите как да реорганизираме азиатските си сътрудници!
— Според мен тук изобщо не става въпрос за дрога, Макс.
— Това не ме засяга! — отсече Тренъди. — Ликвидирай ги и толкоз! — Спокойно изчака погледа на Симбал, лицето му беше изсечено като от камък. „Този мръсник има великолепно чувство за темпо“, призна пред себе си Симбал. Сякаш в потвърждение на мислите му Тренъди леко се усмихна и каза: — Дойде време да си поговорим, Тони… Откровено, като близки хора…