— Продължаваш да не обелваш нито дума за Кърън и Бенет — изгледа го с подозрение Симбал.
— В това отношение наистина съм ти благодарен, Тони — отвърна Тренъди. — Открихме ги благодарение на теб. Но аз бях този, който те мотивира. Ти имаш душа на рицар и аз знаех как ще реагираш при новината за смъртта на Кърън…
— Но не се замисли как ще реагира Моника, нали?
— Повярвай ми, Тони, за Моника е далеч по-добре да го мисли за мъртъв!
— На Господ ли се правиш?
Тренъди продължи, без да обръща внимание на въпроса му:
— Знаех, че успея ли да те мотивирам, ти ще захапеш случая като булдог. Винаги си бил страхотен булдог, Тони… Начинът, по който откри Бенет, го доказва…
— Открих и нещо друго, Макс — поклати глава Симбал. — Кърън и Бенет движат операция, която надхвърля правомощията не само на Администрацията по наркотиците, но дори и на Агенцията… Разполагам с известни факти, но те все още не водят до конкретни заключения. Йе Бегача успя да ми каже някои неща, преди да умре… Например, че „Дикуи“ е пуснала пипалата си по целия свят. Любопитното е, че не продава стоката, а по-скоро я складира… Йе твърди, че тази стока е голямо количество противопехотни ракети с ограничен обхват на действие, но въпреки това могат да доведат до глобален конфликт и унищожение на света. Нарече Бенет „духът, излетял от бутилката“. Имаш ли представа какво е искал да каже с това, Макс?
— Предал съм ти всичко, с което разполагам — отвърна Тренъди. — Беше ми дяволски трудно да получа разрешение отгоре, но в крайна сметка успях… Много от…
— Значи всичко това не е свързано с Кърън и Бенет — прекъсна го Симбал. — И никога не е било…
— Беше, повярвай ми. Но Бенет и Кърън са едно, а Роджър Донован — съвсем друго…
— Кой одобри кандидатурата ми за тази операция? — попита Симбал.
— Президентът.
— Президентът на какво?
— На Съединените американски щати! — натъртено отвърна Тренъди. — Заповедта идва от най-високото място, Тони.
Симбал внимателно изгледа бившия си шеф:
— Какво общо имаш ти с президента на САЩ, Макс? — попита с недоверие той. — Доколкото зная, ходиш при него само когато трябва да получиш медал за поредната успешна операция…
— Работя за него, Тони… Временно, със специална заповед. По тази причина мога да командвам хора на СЕН като Мартин… А статутът ми в АН е нещо като отпуска преди пенсиониране…
— Откога? — скептично го изгледа Симбал.
— Около месец след убийството на Хенри Ундерман. Нима мислиш, че подобен акт лесно ще бъде забравен?
— А Администрацията по наркотиците?
— За оперативните работници под преките ми заповеди аз все още съм там, на пълно работно време. Едновременно с това им е дадено да разберат, че подготвям Боксър за евентуален заместник…
— Дейвид Боксър?
— Да. Ти го познаваш, разбира се.
— Каква е версията за пред него?
— Докторите ми препоръчват по-малко работа и повече спокойствие. Той проявява пълно разбиране. Човек на място, с него няма да имам никакви проблеми…
Симбал наблюдаваше цветните отражения върху лицето на Тренъди. Винаги се беше питал какво ли изпитва човек, когато светът му се сгромоляса… Сега това ставаше в действителност, но той го приемаше спокойно, без емоционални изблици.
— Какво става, Макс? — тихо попита той. — Защо си тук?
— Ще ти обясня, Тони, дай ми малко време… Преди това искам да ти кажа нещо друго… Президентът не беше много щастлив, когато му споменах името ти…
— Защо?
— Вече ти казах — двамата с Донован сте от едно котило… Шибани съученици!
— Значи става въпрос за Донован, така ли?
— Казах на президента, че в случая вашата близост може да ни бъде от полза. Казах му, че си залагам главата за теб, Тони… Казах му, че разчитам напълно на твоя ум, честност и чувство за справедливост. Защото ти наистина си един проклет рицар, момчето ми. Винаги си мечтал да яхнеш бял кон и да видиш сметката на врага… — замълча в многозначителна пауза, после добави: — Независимо кой ще се окаже той…
— Виждам, че си получил каквото искаш…
— Познавам те по-добре от президента — въздъхна Тренъди. — Освен това поех цялата отговорност…
Далеч под тях грейнаха светлините на малък площад. Групи голи до кръста младежи играеха „чинлон“ — широко разпространена в Бирма игра с топка от преплетени листа на захарната тръстика. Ударите бяха много специални, нанасяни само с ходилото и колената…
— Макс, докъде ще ни отведе всичко това, по дяволите?
— Мисля, че твоят шеф — Роджър Донован, работи за другата страна…
Долу на площада играта продължаваше. Момчето с топката излезе от кръга, очертан в средата на прашната земя. Кръгът имаше диаметър шест и половина метра. Излезе ли от него, играчът губи точки. Същото става и когато позволи на топката да докосне земята.