Флотата не успя да се възстанови напълно от това фиаско. След загубата на „Звездоубиец“ битката бързо се превърна в ужасяващ разгром, в който загубиха още няколко звездни разрушителя, преди да получат заповед за отстъпление. Пелаеон пое командването на „Химера“ след смъртта на капитана и направи всичко възможно, за ла задържи нещата под контрол, но въпреки отчаяните му усилия императорските сили не успяха да изтръгнат инициативата от ръцете на бунтовниците. Вместо това ги изтласкаха и бяха принудени да търсят убежище в система, която някога беше задният двор на Империята и от която имперските сили контролираха сега по-малко от четвъртината. Ето че екипажът на звездния разрушител се състоеше почти изцяло от старателно обучени, но неопитни младежи, мнозина набрани от родните им светове насила. Командваше ги може би най-великият военен стратег, който Империята бе имала някога.
Пелаеон отново огледа мостика и оголи вълчите си зъби в усмивка. Краят на Империята все още не бе настъпил. Арогантно самообявилата се Нова република скоро щеше да разбере това.
Погледна часовника си. Два и петнайсет. Върховният адмирал Траун сигурно медитираше в покоите си. И ако правилата в императорската флота не позволяваха крещенето на мостика, то с още по-голяма сила забраняваха да се прекъсва по интеркома медитацията на върховния адмирал. С него можеш да говориш лично или по-добре изобщо да не го безпокоиш.
— Продължавайте да следите тези линии — заповяда на лейтенанта пред оперативния екран и тръгна към вратата. — Ще се върна след малко.
Новият команден пункт на върховния адмирал беше на две равнища под мостика, на мястото на залата за развлечения на предишния капитан на „Химера“. Когато Пелаеон откри върховния адмирал, или по-точно — Траун намери Пелаеон, една от първите заповеди беше да се изхвърлят всички уреди за забавления и да се превърне помещението във втори команден мостик. Втори мостик, стая за медитация… и нещо повече. За никого на борда на „Химера“ не беше тайна, че след последното преустройство на помещението върховният адмирал прекарва голяма част от времето си затворен вътре. Но никой не знаеше какво точно прави през тези дълги часове.
Пелаеон застана пред вратата, оправи туниката и пристегна колана. Може би вече беше дошло времето да разкрие тази тайна.
— Капитан Пелаеон за среща с върховния адмирал Траун — обяви той. — Нося съобщение…
Вратата се плъзна настрани, преди да довърши думите си. Капитанът събра сили и пристъпи в сумрачната стая. Огледа се, не видя нищо, което да привлече интереса му, и тръгна към кабинета, на пет крачки навътре по коридора.
Единственото предупреждение бе слабият полъх, докоснал врата му.
— Капитан Пелаеон — измяука зад гърба му дълбок и сериозен глас.
Пелаеон подскочи, обърна се бързо, проклинайки себе си и ниското жилаво същество, застанало на половин метър от него.
— По дяволите, Рък! — изръмжа той. — Какво си мислиш, че правиш?
За един доста дълъг момент Рък не отговори, а остана с впит в него поглед и Пелаеон усети как по гърба му започват да се стичат капки пот. С огромните тъмни очи, хищната челюст и блестящите остри зъби в сумрачния коридор Рък приличаше на среднощно кошмарно видение — особено за капитана, който бе наясно за какво точно Траун използва Рък и сънародниците му ногри.
— Върша си работата — отговори Рък.
Той нехайно протегна слабоватата си ръка към вратата на кабинета и Пелаеон зърна отблясъка на острието, преди да изчезне в ръкава на ногрито. Рък сви ръката си в юмрук, после отново разпери пръсти, стоманените му мускули играеха под тъмната кожа.
— Може да влезете.
— Благодаря — изръмжа Пелаеон.
Пристегна униформата си отново и се обърна към вратата. Тя се отвори при приближаването му и той пристъпи в… нежно осветена изложбена зала.
Капитанът спря на прага и се огледа с изумление. Стените и сводестият таван бяха покрити с рисунки и изваяния, някои от тях дело на човешка ръка, но повечето очевидно с извънземен произход. Виждаха се различни скулптури, някои висящи във въздуха, други поставени върху пиедестали. В средата на стаята в два концентрични кръга бяха разположени десетина екрана, външният кръг малко по-високо от вътрешния. Доколкото успя да зърне, на всичките се виждаха произведения на изкуството.
В центъра на двойния кръг в копие на командирското кресло от мостика седеше върховният адмирал Траун.
Той не показа по никакъв начин, че е забелязал влизането на капитана, бляскавата му черна коса искреше на меката светлина, светлосинята кожа изглеждаше студена и отпусната, чужда на иначе човешката обстановка в стаята. Главата му бе отпусната назад, изпод полуотворените клепачи проблясваха червеникави искрици.