— Какво правиш тук?
— Дойдох да видя Ландо — отговори Люк. — Извинявайте, ако ви изплаших. Когато ми казаха, че ще пътувам с още един неизвестен кораб, си помислих, че може да е капан. Допреди няколко секунди изобщо не подозирах, че може да сте вие.
— Аха — измърмори Хан, загледан в другия кораб, установен в паралелен курс. Беше си изтребителят на Люк. Или поне изглеждаше като него. — И какво? — небрежно продължи той, завъртя лазерното оръдие и взе на мушка другия кораб. Както беше разположен в момента, изтребителят на Люк трябваше да се извърти на деветдесет градуса, за да стреля по „Сокол“. Стига, разбира се, да не беше модифициран и да не му бяха сложили нови оръдия.
— Това обикновено посещение на учтивост ли е или какво?
— Не точно. Намерих една стара джунджурия и се надявах Ландо да може да я разпознае — гласът се поколеба.
— Мисля, че не е разумно да говорим за това така свободно. А вие защо сте тук?
— Това не е много подходяща тема за такъв разговор — каза Хан, като умът му работеше на бързи обороти.
Наистина звучеше като Люк, но след онзи почти катастрофално завършил опит за примамка в Бпфаш той не беше склонен да приема нещо за сигурно, докато не се убедеше с очите си. Трябваше да измислят някакъв начин да го идентифицират категорично, при това много бързо. Прекъсна радиовръзката с Люк.
— Лея, можеш ли да кажеш дали това наистина е Люк?
— Мисля, че да — бавно отговори тя. — Почти съм сигурна.
— Това не ни върши работа, скъпа — предупреди я той.
— Знам — отговори тя. — Чакай, имам идея. Хан отново се включи във връзка с Люк.
— …казаха, че ако имам верижна система за скачване, ще пристигнем много по-бързо — говореше Люк. — Скок през хиперпространството толкова близо, колкото позволява гравитационното притегляне на Нклон, и след това още няколко минути с прикриващия кораб и вече ще съм в сянката на планетата и ще стигна до повърхността сам.
— Само че изтребителите нямат системи за скачване, нали? — вметна Хан.
— Точно така — суховато се съгласи Люк. — Пропуск в оборудването, без съмнение.
— Без съмнение — повтори Хан, започвайки леко да се поти. Каквото и да бе намислила Лея, надяваше се да го направи колкото може по-бързо.
— Всъщност се радвам, че се получи така — намеси се точно в този момент тя. — Чувствам се по-сигурна, когато пътуваме заедно. Докато не съм забравила, тук има някой, който иска да каже здрасти.
— Арту? — колебливо произнесе превзетият глас на Трипио. — Там ли си?
Слушалките на Хан избухнаха с безсмислени електронни пиукання и цвърчене.
— Е, нямам представа, къде другаде би могъл да си — сковано каза Трипио. — От досегашния си опит знам, че почти няма каша, в която да не се забъркаш. Особено когато не съм до теб да ти помагам.
В слушалките се чу нещо, което подозрително напомняше за електронно изсумтяване.
— Да, ти винаги си го вярвал — възрази Трипио още по-сковано. — Предполагам, че се заблуждаваш.
Арту изсумтя отново, Хан се усмихна, изключи контролното табло и прибра лазерното оръдие. Като контрабандист бе познавал доста мъже, които за нищо на света не биха си взели жена, която мисли по-бързо от самите тях. Той самият отдавна бе решил, че друга не му трябва.
Пилотът на прикриващия кораб не бе преувеличил. Десет часа по-късно най-сетне обяви, че могат да продължат сами, направи един не особено учтив коментар за довиждане и се дръпна от пътя им.
Нямаше кой знае какво за виждане, но Хан реши, че тъмната страна на неразвитата планета е рядко живописна. На един от екраните проблесна сигнал от платформите за кацане и той полека се насочи в указаната посока. Зад него се чуха стъпки.
— Какво става? — попита Лея, прозя се и седна на мястото на втория пилот.
— Вече сме в сянката на Нклон — отговори Хан и кимна към чернотата без никаква звезда отпред. — Успях да се свържа с централата на Ландо. Изглежда, ще бъдем там след десетина минути.
— Чудесно — Лея погледна настрани към светлините на летящия до тях изтребител. — Говорил ли си с Люк напоследък?
— През последните няколко часа не. Каза, че щял да се опита да поспи. Мисля, че в момента корабът се управлява от Арту.
— Да, така е — кимна Лея, гласът й сякаш идеше някъде отдалеч, както когато упражняваше новите си способности на джедай. — Но Люк не спи много дълбоко. Нещо го притеснява.
— Нещо го притеснява през последните няколко месеца — напомни й Хан. — Но ще се оправи.
— Не, това е нещо различно — поклати глава Лея. — Някак си, как да кажа, като че ли е по-спешно — обърна се към него. — Според Уинтър на теб може да каже какво го измъчва.