— Сега на другия борд, към стълбата! Върви напред и зашемети часовия. По-бързо!
С вързопа в ръце Бернардито остана в сянката на носовата лодка, В мекия вързоп нещо шаваше и хленчеше.
Фигурата на часовия тъмнееше неподвижно край борда. Изведнъж той рязко се олюля назад. Чу се кратък стон и силен плисък. Бернардито се втурна напред. Край стълбата Педро вече сваляше въжето, с което беше завързана лодката. Едва Бернардито успя да скочи долу и да сложи големия си пакет на носа на лодката, когато Педро със сила я отблъсна от стълбата, Бернардито взе от ръцете на Педро втората пушка, още потна от ръцете на часовия, който преди малко я беше държал, и два чифта весла се отпуснаха без плясък върху водата.
6
В разкошно подредената каюта на Грели горяха всички свещи по стените и настолните свещници. Каютата беше пълна с хора. Последна влезе лейди Станфорд, блестяща в изисканото си облекло и обсипана с брилянти от кока на главата до катарамите на копринените пантофки. Край масата бяха застанали домакинът на кораба и един висок мъж, току що бръснат и облечен в дългопола дреха, взета от гардероба на Ричард Томпсън. Отсъствуваше само лейди Емили Райланд. Домакинът с жест помоли за тишина.
— Господа — каза той, — струва ми се, че всички сме налице. Капитан Брентли, удостоверявате ли, че този човек е именно островитянинът, когото през май тази година видяхте тук на тази земя?
— Да, мистър Райланд, това е той.
— Отлично. Вашето име, сър?
— То ви е добре известно. Грели се намръщи.
— Извинете, но ние се условихме, че ще давате в присъствието на тези лейди и джентълмени само ясни и недвусмислени отговори. И така, вашето име?
— Алфред Мърей.
— Англичанин ли сте?
— Роден съм в щата Виржиния, Северна Америка.
— Занятието ви?
— Бивш плантатор и търговец на памук.
— Имате ли в родината си някакво имущество?
— Загубих всичко.
— Може ли да узнаем по каква причина?
— След една лоша реколта аз продадох плантацията с намерение да опитам щастието си в други земи. Френският кораб „Ил дьо Франс“, с който посетих в началото на пътуването Индия, натоварен със стоки за Европа, се разби в подводни рифове на сто мили от този остров. От всички хора на кораба само аз се спасих. Течението ме отнесе на този остров.
— Кога стана това?
— Преди пет години, в 1767 година.
Ричард Томпсън слушаше островитянина с напрегнато внимание. Един час преди това събрание той беше освободен от своя карцер и едва бе успял да сложи в ред собствения си тоалет, а също така да снабди и островитянина с подобаващ за случая костюм.
— Разрешете ми да задам един въпрос на господин островитянина — обърна се той към режисьора на комедията, коя то се разиграваше толкова гладко пред слушателите. — мистър Мърей, как сте се запознали с мис Харди, понастоящем лейди Райланд?
— Господа — изпревари ръководителят на експедицията островитянина, който вече се готвеше да отговори на адвоката, — сега аз разговарям с господин Мърей не като частно лице, а като губернатор на острова. Впрочем понеже въпросът е вече зададен, потрудете се да отговорите на господин адвоката.
Мистър Алфред Мърей срещна устремения в него втренчен поглед на Ричард Томпсън. Той помълча, погледна Грели, а след това вдигна очи към малкия портрет, закачен на стената, който изобразяваше лейди Емили с роза в косите. Без да откъсва поглед от портрета, той заговори с равен, заучен глас.
— Срещнах лейди Емили на един кораб, когато тя се връщаше от Европа в Индия при своя баща. След това продължихме нашето познанство и приятелство вече в Калкута. Тя ми стана годеница. Половин година след като слязох на острова, през март 1768 година, тук пристигна пиратската шхуна „Черната стрела“. Капитанът свали двама провинили се пирати. Помощникът на този капитан, някой си Джакомо Грели, се отзова на молбата ми да препрати в Америка моето писмо; в него аз молех чичо си да изпрати експедиция, която да ме спаси, защото, разбира се, не сметнах, че мога да напусна острова на пиратския кораб. За обстоятелствата, при които писмото е попаднало у мис Харди, може да ви разкаже настоящият й съпруг.